— И каква ще е ползата от това? — меко попита лейтенант Маккю.
— Ще цапардосаме няколко губруански човки! Посланик Ютакалтинг ни каза, че в галактическата война са важни символите. В момента те могат да се преструват, че изобщо не сме им оказали съпротива. Но един символичен удар, удар, който ще им нанесе щети, ще съобщи на целите Пет галактики, че не можем да бъдем изтикани така лесно!
Меган Онийгъл стисна с два пръста горната част на носа си, замижа и заговори:
— Но вие помните, че Ютакалтинг ни съветваше и да сме търпеливи — поклати глава Меган. — Моля, седнете. Всички. Решена съм да не хвърляме силите си само заради един жест, не и докато не разбера, че това е единственото, което ни остава. Запомнете, почти всички хора на планетата са заложници на островите и техният живот зависи от дозите губруанска противоотрова. А на континента има шими, оставени съвсем сами.
Тя не прибави последното основание за отказа си да утвърди жеста. Човеците бяха пословично неопитни в играта на галактическа педантичност. Един удар за чест можеше да се провали и вместо това да даде на врага извинение за още по-големи ужаси.
Каква ирония! Ако Ютакалтинг беше прав, един малък земен кораб, на средата на пътя от петте галактики дотук, бе ускорил началото на кризата.
Земянитите имаха склонност сами да си създават трудности. И винаги бяха притежавали тази дарба.
Пратеникът на Робърт се приближи до масата, все още загърнат в одеялото. Тъмнокафявите му очи бяха тревожни.
— Госпожо, трябва да ви предам и нещо лично.
Отстъпиха настрани и шимът продължи:
— Капитан Онийгъл ми каза да ви предам, че е важно тимбримката Атаклена да има законен почетен статус на патрон по отношение на нашите шими.
— Умно — каза Меган. — Ще гласуваме и ще ви съобщим.
Но малкият шим поклати глава.
— Не, госпожо. Не можем да чакаме. Тъй че… поръчаха ми да ви кажа, че капитан Онийгъл и тимбримката Атаклена сключиха… брачен договор.
Меган се изправи, бавно се обърна към стената и опря глава на студения камък. „Проклето момче!“ — проклинаше част от нея.
„Това е било единственото, което са можели да сторят“ — отвръщаше друга част.
„Значи вече съм свекърва“ — прибави най-ироничният глас.
От този съюз нямаше да има внуци. Не това беше целта на междувидовите бракове. Но имаше други последици.
Зад нея Съветът продължаваше да спори. Отново и отново прехвърляха възможностите и сухо обсъждаха, както правеха вече от месеци.
„О, защо Ютакалтинг не стигна дотук! — помисли си Меган. — Имаме нужда от неговия опит, от ироничната му мъдрост и чувството му за хумор. Може би той щеше да е в състояние да ми обясни нещата, които карат една майка да изпитва такава загуба.“
Да, тимбримският посланик й липсваше. Липсваше й повече от който и да е от тримата й съпрузи и дори повече, Господ да й прости, отколкото й липсваше собственият й странен син.
51.
Ютакалтинг
Беше очарователно да гледа как Коулт си играе с една не-катерица, местно животно от южните равнини. Тенанинът примами мъничкото същество, като протегна в големите си шепи зрели орехи. Занимаваше се с това вече над час, докато чакаха под сянката на гъстите бодливи храсти горещото обедно слънце да премине.
Ютакалтинг гледаше и се чудеше. Изглежда, вселената никога нямаше да престане да го изненадва. Дори скованият, разсеян, прозрачен Коулт беше постоянен източник на недоумение.
Като трепереше нервно, не-катерицата събра смелост, направи още два скока към огромния тенанин и грабна един от орехите.
Удивително. Как ли го правеше Коулт?
Ютакалтинг се чудеше защо катерицата се доверява на тенанина, толкова огромен, толкова заплашителен и могъщ. Животът на Гарт беше нервен и параноичен след буруралската катастрофа, чийто смъртоносен покров все още висеше над тези степи далеч на изток и на юг от планината Мулун.
Коулт не можеше да успокоява съществото, както би могъл да го стори някой тимбрим — с глиф песен с нежни тонове на съпреживяване. Пси-сетивата на тенанините бяха от камък.
Но Коулт говореше на съществото на своя собствен високо модулиран диалект на галактическия и Ютакалтинг се заслуша.
— Знаеш ли ти — виждаш ли звука-образ — на същината на съдбата своя? Малка моя? Носиш ли ти — гени-същина-съдба — участта на звездни пътешественици, твои потомци?
Не-катерицата трепна с пълни бузи. Изглеждаше хипнотизирана от надуващия се и спадащ гребен на Коулт и пулсиращите му дихателни отвори. Тенанинът не можеше да общува със съществото, поне не така, както би могъл Ютакалтинг. И все пак катерицата, изглежда, по някакъв начин усещаше обичта му.