Атаклена се приближи до тях.
— Имате ли известия от Робърт?
— Тъй вярно — отвърна шимито. — Определено засичам един от характерните химикали, които той взе със себе си.
— Кой? — напрегнато попита тимбримката.
Шимито се ухили.
— Онзи с лявата аденинова спирала. За който се разбрахме, че ще означава „победа“.
Атаклена задиша малко по-спокойно. Значи групата на Робърт също беше постигнала успех. Предишния ден тя трябваше да атакува малък вражески наблюдателен пункт на север от прохода Лорн и да отвлече вниманието на нашественика. Два малки успеха за толкова много дни. С тази скорост може би щяха да унищожат губруанците, да речем, за около един милион години.
— Отговорете, че ние също сме постигнали целите си.
Бенджамин се усмихна и подаде на свързочничката стъкленица с прозрачна течност, която тя изля във вирчето. След няколко часа свързалите се молекули щяха да могат да бъдат засечени на много километри. Навярно утре свързочникът на Робърт щеше да му докладва съобщението й.
Методът беше бавен. Но тимбримката знаеше, че губруанците си нямат абсолютно никаква представа за него — поне засега.
53.
Робърт
Врагът беше започнал да използва по-добри роботи.
Разбитият губруански патрул се оттегли в гъстата джунгла и взриви пътеката в радиус от двеста метра. Дървета се поваляха, виещите се лиани се мятаха като червеи. Гравитотанковете продължиха стрелбата, докато не намериха достатъчно открито пространство, за да се приземят. Там кръжаха останалите машини, насочили дулата си навън, и поддържаха почти непрекъснат огън във всички посоки.
Група шими се осмели да се приближи прекалено близо с ръчните си катапулти и химични гранати и градушката на безразборния огън ги разкъса на парчета.
Капитанът даде заповед за оттегляне и разпръскване. С този конвой не можеха да направят нищо повече, не и срещу редовните сили на губруанската армия, които несъмнено вече пътуваха за насам. Телохранителите му провесиха на рамо заловените саблепушки и се спуснаха към сенките, застанали пред него и от двете му страни.
Робърт негодуваше, че шимите го бранят и му забраняват да се приближава до мястото на схватката, но не можеше да направи нищо. Бяха прави, по дяволите.
Клиентите пазеха патроните си като индивиди, а расата патрон, на свой ред, пазеше расата клиент като вид.
Изглежда, Атаклена можеше по-добре да се справя с това. Тя произхождаше от култура, която още от самото начало на съществуването си беше приела, че нещата стоят по този начин. И освен това не се тревожеше за мъжествеността си.
Изтеглянето беше успешно изпълнено преди небето да се покрие с губруански бойни машини. Отрядът на Робърт се раздели на малки групи, които трябваше да стигнат по различни пътища до разпръснатите си лагери, докато пак не получеха команда „на оръжие“ по горската мрежа от лиани. Единствено групата на Робърт се насочи към възвишенията, под които се намираше пещерната им щабквартира.
Това изискваше голямо заобикаляне, защото бяха далеч на изток във веригата на Мулун, а врагът бе разположил постове на няколко планински върха, лесно снабдявани по въздуха и отбранявани с базирано в космоса оръжие. Един от постовете се намираше по най-прекия им път за дома, затова шимите разузнавачи поведоха групата по една просека в джунглата, точно на север от прохода Лорн.
Трансферните лиани бяха навсякъде. Наистина бяха чудо на природата, но и забавяха пътя им тук долу, под възвишенията. Робърт беше имал много време да мисли. Най-вече се чудеше какво изобщо правят губруанците толкова високо в планината.
О, той се радваше, че са тук, защото това даде на Съпротивата възможност да им нанася удари. Но защо губруанците изобщо си правеха труда да се занимават с партизанското движение в Мулун, когато здраво държаха останалата част от планетата? Дали тук нямаше символична причина — нещо напластило се в галактическата традиция, — която изискваше да ликвидират всяко изолирано огнище на съпротива?
Но дори това не можеше да обясни широкото присъствие на цивилни в планинските аванпостове. Губруанците пълнеха Мулун с учени. Те търсеха нещо.
Робърт наблюдаваше своите шими. Все още изглеждаха нервни, тези нередовни войници, които допреди няколко месеца бяха фермери, миньори и екологични работници из затънтените краища на планетата. Но сега от ден на ден ставаха все по-уверени. По-силни и по-решителни.
„И по-диви“ — разбираше също Робърт, докато ги гледаше как се появяват и изчезват сред дърветата. Имаше нещо свирепо и диво в начина, по който се движеха, в начина, по който блестяха очите им, докато скачаха от клон на клон. Изглежда, рядко им трябваха думи, за да координират действията си. Изсумтяване, бърз жест, гримаса — това им беше повече от достатъчно.