Като се изключеха лъковете, колчаните и домотъканите торби за оръжие, шимите се движеха предимно голи. Украшенията на цивилизацията, обувките и фабричните тъкани бяха изчезнали. И заедно с тях си беше отишла някаква илюзия.
Робърт огледа и себе си — с боси пищяли, в къс брич, с мокасини и раница на гърба, изпохапан, издраскан, заякващ с всеки ден. Ноктите му бяха мръсни. Косата му бе отрязана отпред, а отзад я беше вързал на опашка. Брадата отдавна бе престанала да го сърби.
„Някои И-тита си мислят, че човеците се нуждаят от още ъплифтиране — че самите ние сме нещо малко повече от животни. — Робърт подскочи, хвана една лиана, залюля се над някакви зловещо изглеждащи тръни и се приземи с чевръсто приклякване върху един повален дънер. — Доста разпространено мнение сред галактяните. Но кой съм аз, че да ги обвинявам в грешка?“
Преди известно време, през една мрачна безлунна нощ, беше наблюдавал как дванайсет подбрани шими връхлитат връз губруански лагер със самоделни, на практика невидими хартиени делтаплани. Спуснаха се ниско, хвърлиха нитроглицериновите и газовите си бомби и изчезнаха под звездната светлина преди врагът да успее да разбере какво става.
Последва шум и дим, суматоха и объркани крясъци, и беше напълно невъзможно да се каже какви са резултатите от нападението. Въпреки това той помнеше колко неприятно му бе да гледа отстрани. Беше квалифициран пилот, по-подходящ за подобна мисия от тези планински шими.
Но Атаклена бе дала стриктни инструкции и всички неошимпанзета се подчиняваха. Кожата на Робърт беше свещена.
„По дяволите, това е по моя собствена вина“ — помисли си той, докато се провираше през гъсталаците. Като направи Атаклена своя официална съпруга, той й осигури статуса, необходим й, за да ръководи малкото им въстание… а заедно с това и известна власт над себе си. Вече не можеше да прави това, което му се харесваше.
И така, сега тя беше негова жена, в известен смисъл. „Какъв брак“ — помисли си той. Колкото и Атаклена да продължаваше да променя вида си, за да прилича повече на човек, това само по-силно му напомняше за онова, което тя не можеше да прави. Несъмнено още една причина, поради която междувидовите бракове се срещаха рядко!
„Какво ли мисли Меган за новината?… Дали пратеникът ни изобщо е стигнал дотам?“
— Връх Фоси — каза Елзи. Робърт веднага разбра какво има предвид. Тук беше безопасно — безопасно дори за скъпоценните горили.
По брега на Силмарско море имаше само няколко полудействащи вулкана. И все пак навсякъде из Мулун имаше места, където земята от време на време се разтърсваше и на редки интервали изригваше лава.
Връх Фоси съскаше. Изпаренията се кондензираха над геотермичните отвори, в които димеше гореща вода и от време на време избухваше нагоре в пенливи гейзери. Вездесъщите трансферни лиани се събираха тук от всички посоки и се виеха като огромни кабели по страните на полузаспалия вулкан. Тук, в сенчестите димящи вирчета, те бяха устроили своето тържище и редките елементи, процедили се през тесните процепи в горещия камък, най-после навлизаха в горската икономика.
Тук не беше вероятно губруанците да засекат нищо. Няколкото голи антропоида по тези склонове не представляваха нищо сред цялата тази горещина, пяна и химични елементи. Ако нашествениците изобщо дойдеха да проверят, горилите и техните пазачи просто можеха да се слеят със заобикалящата ги джунгла и да се върнат, след като неканените гости си тръгнат.
— На кого беше идеята за това? — попита той, когато стигнаха до сянката на високия горски покров. Миризмата на сяра стана по-силна.
— Генералът го измисли — отвърна Елзи.
Робърт не изпитваше ревност. Атаклена беше умна, дори за тимбримка, а той знаеше, че възможностите му в най-добрия случай не надхвърлят много тези на средния човек.
— Защо не ми е съобщено?
— Ами не сте питали, сер. Бяхте зает с експериментите си по оптичните нишки и начините на врага за засичане. И… и не бяхме сигурни дали в края на краищата няма да бъдете обгазен, рано или късно. Ако това се случеше, щеше да ви се наложи да отидете в града за противоотровата. Щяха да ви разпитват… и може би да ви подложат на пси-сканиране.
Робърт за момент затвори очи, после кимна.
— Ясно. Да вървим да видим горилите.
Те седяха на малки семейни групи и лесно се различаваха отдалеч — много по-едри, по-тъмни и по-космати от своите братовчеди неошимпанзетата. Големите им, стесняващи се нагоре лица — черни като обсидиан — изразяваха спокойна съсредоточеност, докато ядяха, пощеха се или работеха по основната задача, която им беше възложена — да тъкат плат за войната.