Совалките летяха по широките дървени станове в унисон с тътнещата песен на огромните маймуни. От време на време някой тъкач спираше работа, за да размаха развълнувано ръце в разговор със съседа си. Робърт знаеше езика на знаците достатъчно добре, за да проследи част от бъбренето, но изглежда, горилите разговаряха на диалект, съвсем различен от сигналите, използвани от бебетата на шимите. Беше проста реч, да, но също така и изящна по свой собствен начин, с нежен стил, изцяло специфичен за тях.
Очевидно това не бяха просто големи шими, а съвсем различна раса, поела по свой път. Друг път до разума.
Всички групи на горилите, изглежда, се състояха от определен брой възрастни женски, техните малки, няколко младежи и един извисяващ се възрастен мъжкар с посребрен гръб. Козината на патриарха по гърба и ребрата винаги беше сива. Върхът на главата му беше заострен и внушителен. Ъплифтното инженерство бе променило стойката на неогорилата, но по-едрите мъжки все още трябваше да използват кокалчетата поне на едната си ръка, когато вървяха. Огромните им гърди и рамене правеха горната половина на тялото им прекалено тежка, за да ходят на два крака.
За разлика от тях, гъвкавите им дечурлига се движеха лесно на два крака. Челата им бяха заоблени, гладки, без резкия наклон и изпъкналите надочни дъги, които по-късно щяха да им придадат такова измамно свирепо изражение. Интересно колко силно си приличаха бебетата и на трите раси — горили, шими и човеци. Едва по-късно ставаха напълно очевидни сериозните разлики в наследствеността и съдбата им.
„Неотения“ — помисли си Робърт. Класическата теория отпреди Контакта, която май се беше оказала валидна — тя предполагаше, че част от загадката на разума е да останеш като дете колкото е възможно по-дълго. Например човешките същества запазваха лицата, адаптивността и ненаситното си любопитство дори и в съвсем зряла възраст.
Случайна ли беше тази особеност? Особеност, позволила на предразумния Homo habilis да направи предполагаемо невъзможния скок — да ъплифтира сам себе си до равнището на пътуващ сред звездите разум? Или пък беше дар от онези тайнствени същества, които според някои трябваше някога да са бърникали в човешките гени, отдавна изчезналите хипотетични патрони на човечеството?
Всичко това бяха предположения, но едно беше ясно. Другите земни бозайници губеха почти всякакъв интерес към ученето и играта след достигане на половата си зрелост. Но човеците, делфините — а сега, все повече и повече с всяко следващо поколение, и неошимпанзетата — с годините оставаха все така очаровани от света.
Някой ден развилите се горили също може би щяха да споделят тази особеност. Тези представители на едно променено племе вече бяха по-умни и оставаха любопитни по-дълго, отколкото безпросветните си земни роднини. Някой ден техните наследници може би също щяха да остават завинаги млади.
Ако галактяните изобщо го позволяха.
Малките на горилите се щураха наоколо и си пъхаха носовете във всичко. Никога не ги пляскаха или наказваха, само нежно ги побутваха настрани, когато пречеха, обикновено с потупване и ласкаво сумтене. Докато минаваше покрай една от групите, Робърт дори зърна в храстите посивял мъжкар, яхнал една от женските си. Три хлапета пълзяха по широкия гръб на мъжкаря и надзъртаха към масивните му ръце. Той не им обръщаше внимание; просто беше затворил очи и се клатеше — изпълняваше дълга си към своя вид.
Три горилчета се затичаха през изпочупения христалак и се скупчиха пред Робърт. От устите им висяха ленти от някакъв пластичен материал. Двете го погледнаха с нещо като страхопочитание, но третото, не така срамежливо, размаха ръце в енергични, макар и неясни знаци. Робърт се усмихна и го взе на ръце.
По-високо на хълма, над веригата от обвити в мъгла горещи извори, сред дърветата се движеха други кафяви фигури.
— По-млади мъжкари — обясни Елзи. — И старци, прекалено грохнали, за да бъдат патриарси. Преди нашествието плановиците в центъра „Хаулетс“ се опитваха да решат дали да се намесят в семейната им система. Това си е техният път, да, но е толкова тежък за бедните мъжкари — няколко години удоволствие и слава, но на цената на самота през по-голямата част от останалия им живот. — Тя поклати глава. — Когато пристигнаха губруанците, още не бяхме решили. Сега вече може би никога няма да имаме този шанс.
Робърт се въздържа от коментар. Той мразеше рестриктивните договори, но все пак не беше много съгласен с онова, което бяха правили колегите на Елзи в центъра „Хаулетс“. Беше проява на арогантност от тяхна страна да вземат решението в свои ръце, а изходът от всичко това нямаше да е много щастлив.