— Колко шими се грижат за тях?
— Доктор де Щрайвър от Центъра, десетина шими специалисти, които имат опит в работата с тях, плюс двайсетина пазачи и доброволци от съседните селища. Освен това нали понякога ги водим да ни помагат във войната.
— Как изобщо ги изхранвате? — попита Робърт, когато се спуснаха до брега на един от изворите. Някои от шимите от отряда му бяха пристигнали преди тях и вече се бяха изтегнали на влажния бряг и се хранеха.
— Това е сериозен проблем — кимна Елзи. — Горилите имат капризна храносмилателна система и е трудно да им доставяме подходящо балансирани храни. Дори във възстановените простори на Африка един едър мъжкар има нужда от до трийсет килограма растителност, плодове и насекоми на ден. Дивите горили трябва доста да обикалят, за да намерят толкова храна, а ние не можем да им позволим това.
Робърт се наведе към влажните камъни и пусна горилчето, което светкавично офейка надолу към извора, като все още дъвчеше разпарцаливената пластмасова лента.
— Изглежда ми доста трудно — каза той на Елзи.
— Да. За щастие, доктор Шулц реши проблема миналата година. Щастлива съм, че преди да умре, успя да се порадва на успеха си.
Робърт свали мокасините си. Водата изглеждаше гореща. Той потопи пръстите на краката си и бързо ги дръпна обратно.
— Ох! И как успя да го направи?
— Моля?
— Какво бе решението на доктор Шулц?
— Микробиология, сер. — Тя ненадейно вдигна поглед. Очите й блестяха. — О, ето че носят и супата ни!
— Какво искаш да кажеш с това „микробиология“?
— Вътрешни бактерии. Симбионти. Всички ги имаме. Мънички същества, които живеят в червата и устата ни. В по-голямата си част те са безвредни партньори. Помагат ни да смиламе храната в замяна на свободно придвижване.
— Аха. — Разбира се, Робърт знаеше за биосимбионтите — всяко хлапе, което ходеше на училище, знаеше за тях.
— Доктор Шулц успя да получи група буболечки, които помагат на горилите да изяждат — и то с удоволствие — огромно количество от местната гартска растителност. Те…
Прекъсна я пронизителен детски вик, който не приличаше на горилски.
— Робърт! — изписка гласчето.
Той вдигна поглед и се усмихна.
— Здравей, Ейприл!
Момиченцето седеше на лявото рамо на млада мъжка горила, чиито черни очи бяха търпеливо нежни. Ейприл се наведе напред и размаха ръце в бърза поредица от знаци. Горилата я пусна на земята и детето се покатери на рамото на Робърт. Пазачът й търпеливо изсумтя.
Знаеше, че държат момиченцето при горилите за безопасност, ала изведнъж осъзна колко зает е бил след възстановяването си от нараняванията. Прекалено зает, за да мисли за детето, единственият друг човек на свобода в планините.
— Здрасти, фъстък — каза той. — Как я караш? Добре ли се грижиш за ’рилите?
Тя сериозно кимна.
— Добре, Робърт. Трябва да сме дежурни, нали сме само ние.
Робърт силно я прегърна и внезапно се почувства ужасно самотен. Досега не беше усещал колко силно му липсва човешка компания.
— Аха. Само ти и аз сме останали тук горе — тихо рече той.
— Ти и аз, и тимбимката Атаклена — напомни му тя.
Робърт срещна очите й.
— Въпреки това ти правиш каквото ти каже доктор де Шрайвър, нали?
Тя кимна.
— Доктор де Шрайвър е много мила. И казва, че може би скоро ще мога да отида да видя мами и тати.
Робърт трепна. Щеше да му се наложи да поговори с де Шрайвър за тази лъжа. Дежурният шим навярно не бе могъл да понесе да каже на човешкото дете истината: че ще остане под техните грижи още дълго. Да я пратят в Порт Хеления сега щеше да означава да издадат тайната за горилите — нещо, което дори Атаклена вече беше решила да не допусне.
— Свали ме там долу, Робърт — заповяда Ейприл със сладка усмивка и посочи към една плоска скала, където малкото горилче подскачаше пред неколцина от отряда му. Шимите се смееха на лудориите му. Робърт разбираше снизходителното им, дори малко самодоволно държане. Една много млада раса клиент естествено щеше да изпитва такива чувства към друга, още по-млада. Шимите проявяваха наистина собственическо и бащинско отношение към горилите.
Той пренесе Ейприл на отсрещния бряг и я остави на земята до горилчето.
— Какво е това в устата ти? — Той посегна към малката горила, но тя бързо се дръпна и го загледа с широко отворени очи.
— Какво дъвче? — попита Робърт.