Гейлит пренебрегна въпроса. Челото й беше сбръчкано в съсредоточен размисъл.
— Все пак защо той дойде при нас, вместо нас да отведат при него? — гласно се чудеше тя, макар очевидно да не искаше мнението му. — И защо през нощта? Забеляза ли, че той изобщо не остана, за да чуе дали ще приемем предложението му? Навярно се е чувствал принуден от благопристойност да го стори лично. Но помощниците му могат да отнесат отговора ни по-късно.
— Отговор на какво? Какво предложение? Гейлит, дори не можах да проследя…
Но тя нервно размаха ръце.
— Не сега. Трябва да помисля. Дай ми няколко минути. — Върна се до стената и седна на сламата с лице към черния камък. Влезе шими с наръч слама и сгънати одеяла. Товарът скриваше лицето му. Едва когато го остави на земята, Фибен видя, че е шимито, което го беше гледало втренчено през деня, онова, което му се беше сторило толкова странно познато.
— Донесох ви прясна слама и още одеяла. Нощем е доста студено.
— Благодаря — кимна той.
Тя гледаше в земята. После се обърна и тръгна към вратата. Движеше се с гъвкава грация, очевидна дори под бухлатия ципокостюм.
— Почакай! — внезапно каза Фибен.
Тя спря, без да се обръща. Фибен се приближи към нея, доколкото му позволяваха тежките вериги.
— Как се казваш? — тихо попита той. Не искаше да пречи на Гейлит, която се бе свряла в ъгъла.
Раменете й бяха отпуснати.
— Аз съм… — Гласът й беше съвсем тих. — Викат ми Силви…
Дори докато бързо се измъкваше през вратата, тя се движеше като танцьорка.
— Е, маймунски син съм си и такъв ще си остана — въздъхна Фибен.
55.
Ютакалтинг
Покрити с пяна водорасли се полюляваха в плитчините и кокилокраките местни птици търсеха насекоми в тях. По брега растяха някакви храсти, зад тях почваше степта.
Следите водеха от брега на малкото езеро нагоре по обраслия в шубраци склон. Само след един поглед към калните следи Ютакалтинг можеше да каже, че непознатият е вървял патраво. Изглежда, дори на три крака.
С крайчеца на окото си мерна син проблясък — същият, който го беше довел на това място. Опита се да фокусира слабото мъждукане, но то изчезна.
Тимбримът коленичи, за да разгледа отпечатъците в калта, измери ги с педя и се усмихна. Такива красиви очертания! Третият крак не беше координиран с другите два и отпечатъкът му бе много по-малък от тях, почти сякаш двукрако същество беше минало напряко от езерото до храстите, подпирайки се на тояга.
Ютакалтинг вдигна един паднал клон да изтрие следите, но се поколеба.
„Дали да не ги оставя? — зачуди се той. — Действително ли е необходимо да ги скрия?“
Той поклати глава.
„Не. Както казват човеците, не променяй правилата на играта по средата.“
И замете следите. Тъкмо свърши и чу зад себе си тежки стъпки и шум от чупене на храсти. Дипломатът се обърна — Коулт тъкмо завиваше по тясната пътека, водеща към малкото езерце. Глифът лурунану се виеше и спускаше над едрата, увенчана с гребен глава на тенанина като някое разгневено насекомо.
Короната на Ютакалтинг го болеше като пренатоварен мускул. Той остави лурунану да подскочи още веднъж към каменната бездушност на Коулт и след това призна поражението си, изтегли победения глиф и пусна клона на земята.
Във всеки случай тенанинът не видя нищо. Беше се съсредоточил върху малък уред, който държеше върху широката си длан.
— Започвам да ставам подозрителен, приятелю мой — каза Коулт, когато се приближи до тимбрима.
Ютакалтинг почувства как кръвта напира в артериите на тила му. Най-после?
— Подозрителен за какво, колега?
Коулт затвори уреда и го прибра в един от многобройните джобове на жилетката си.
— Има признаци… — Гребенът му се размаха. — Слушах некодираните предавания на губруанците и изглежда, става нещо странно.
Ютакалтинг въздъхна. Не, еднопосочният мозък на Коулт се съсредоточаваше върху съвсем различен въпрос. Нямаше смисъл да се опитва да го отклони.
— Какво пак са намислили нашествениците? — попита той.
— Е, на първо място, засичам много по-слабо движение на военни машини. Изглежда, изведнъж са започнали да се занимават по-малко с онези дребни битки горе в планината. Сигурно си спомняш, че и двамата се чудехме защо изразходват толкова усилия, за да потушат една нищо и никаква партизанска съпротива.
Всъщност Ютакалтинг беше съвсем сигурен, че знае причината за отчаяните действия от страна на губруанците. От парченцата, които двамата заедно бяха успели да съединят, бе очевидно, че нашествениците са ужасно загрижени да открият нещо в планината Мулун. Бяха хвърляли войници и учени сред дивата пустош с явно безполезна енергия и навярно бяха платили сериозна цена за усилията си.