— Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която сраженията са намалели? — попита Ютакалтинг.
— Не съм сигурен. Едната възможност е губруанците да са открили и заловили нещото, което така отчаяно търсеха…
„Съмнително — убедено си помисли Ютакалтинг. — Доста трудно е да хванеш призрак.“
— Или пък са се отказали да го търсят…
„Най-вероятно“ — съгласи се Ютакалтинг. Рано или късно птицеподобните неизбежно щяха да разберат, че са били измамени, и щяха да престанат да гонят вятъра.
— Или навярно — заключи Коулт, — губруанците просто са унищожили цялата опозиция и са ликвидирали всички, които им се противопоставят.
Ютакалтинг се помоли последният отговор да не е верният. Разбира се, това беше един от поетите рискове, когато бе планирал да докара врага до такава ярост. Можеше само да се надява дъщеря му и синът на Меган Онийгъл да не са платили крайната цена, спомагайки за изпълнението на сложния номер, който самият той беше погодил на злобните птици.
— Хмм — забеляза той. — Не каза ли, че има и нещо друго, което те озадачава?
— Това — продължи Коулт, — че след шейсет дни, през които не сториха изобщо нищо за благото на този свят, губруанците изведнъж правят заявления и предлагат амнистия и работа на бившите членове на Службата за екологично възстановяване.
— Нима? Е, може би това просто означава, че са свършили с укрепването си на планетата и вече могат да отделят малко внимание на отговорностите си.
Коулт изсумтя.
— Сигурно. Но губруанците са счетоводители. Същества на честта. Егоистични воини без чувство за хумор. Те са фанатично предвзети по отношение на онези аспекти на галактическата традиция, които са им изгодни, и в същото време като че ли изобщо не се грижат за съхраняването на планетите като светове инкубатори, а само за приближаващата преоценка на статуса на клана си.
Ютакалтинг беше съгласен с тази характеристика, но не смяташе Коулт за безпристрастен наблюдател. А и тенанинът едва ли беше този, който можеше да обвинява други в липса на чувство за хумор.
Във всеки случай беше очевидно едно. Докато Коулт продължаваше да мисли за губруанците, щеше да е безполезно да се опитва да привлича вниманието му към разни следи по земята.
Той усещаше движението в околната равнина. И дребните хищници, и тяхната плячка търсеха убежища, скриваха се в малки ниши и дупки, за да изчакат отминаването на пладнето, когато яростната жега щеше да поотслабне и нямаше да им коства толкова много енергия и да преследват, и да бягат. В това отношение високите галактяни не правеха изключение.
— Ела — каза Ютакалтинг. — Слънцето се е издигнало високо. Трябва да намерим сянка и да поотдъхнем. Например под онези дървета оттатък езерото.
Коулт го последва без повече коментари. Изглежда, му бяха безразлични незначителните отклонения в пътя им, щом с всеки ден далечните планини осезаемо се приближаваха. Покритите със сняг върхове вече не бяха само бледи очертания на фона на хоризонта. Може би щяха да са им нужни седмици, за да стигнат дотам, и още неопределено време, за да намерят път сред непознатите проходи до Сайнд. Но тенанините бяха търпеливи, когато това обслужваше целите им.
Нямаше повече сини проблясъци. Все пак на Ютакалтинг му се стори, че кенира докосване на дива радост от някакъв ум, криещ се в степта — нещо голямо, умно и познато.
— Всъщност ме смятат за нещо като специалист по земянитите — каза Коулт, когато се разговориха под ниските дървета. Малки насекоми бръмчаха покрай дихателните процепи на тенанина, само за да бъдат издухани всеки път, когато се приближеха. — Това, плюс екологичния ми опит, ми донесе назначаването на тази планета.
— Не забравяй и чувството си за хумор — допълни Ютакалтинг с усмивка.
— Да. — Гребенът на Коулт се развя, което беше равностойно на кимване. — У дома ме мислят за голям дявол. Точно необходимият тип, за да се справя с вълкони и тимбримски хитреци. — Той завърши с няколко бързи и ниски дрезгави вдишвания и издишвания — очевидно съзнателна преструвка, защото тенанинът не притежаваше рефлекс за смях. „Няма значение — помисли си Ютакалтинг. — За тенанински хумор е отлично.“
— Имаш ли голям личен опит със земянити?
— О, да — отвърна Коулт. — Бил съм на Земята. Имах удоволствието да обикалям из дъждовните й гори и да видя странните им и разнообразни форми на живот. Срещал съм неоделфини и китове. Макар моят народ да смята, че самите човеци изобщо не трябваше да бъдат обявявани за напълно ъплифтирани — биха имали огромна полза от още няколко хилядолетия ошлайфане под подходящо ръководство, — аз мога да призная, че техният свят е красив, а клиентите им — обещаващи.