Сега бюрократът беше започнал нов напев и бе подел нов танц. Той предлагаше да се изоставят новите строителни проекти. Те нямаха нищо общо с отбраната на губруанците на тази планета и бяха започнати на основата на предположението, че тези „гартляни“ ще бъдат открити. Сега бе просто безполезно да продължават да строят хиперпространствен шунт и церемониална могила!
Танцът беше могъщ, убедителен, подкрепен с карти, статистики и таблици с изчисления. Сюзеренът на Благопристойността разбираше, че ще трябва да се направи нещо, и то скоро, в противен случай това парвеню щеше да завърши деня на първо място. Такова разместване на местата бе немислимо, точно когато започваха да усещат в телата си тръпките, предхождащи Смяната на перушината!
Трябваше да се обмисли съобщението от Господарите на Курника. Цариците и князете у дома задаваха отчаяни въпроси. Били ли стигнали вече Тримата на Гарт до дръзка нова политика? Изчисленията показваха, че ще е важно скоро да разполагат с нещо оригинално и творческо — в противен случай инициативата завинаги щеше да премине в ръцете на някой друг клан.
Беше страшно да имаш участта на раса, движеща се в космическата следа на някой друг.
Но въпреки очевидния му финес и лустро, едно нещо в новия главен бюрократ веднага се набиваше в очи. На новия Сюзерен на Цените и Предпазливостта му липсваше дълбочината, ясният поглед на мъртвия му предшественик. Сюзеренът на Благопристойността знаеше, че великата политика не може да излезе от дребнавото, късогледо счетоводителство.
Трябваше да се направи нещо, и то сега! Жрецът зае поза на предчувствие и разпери ръце. Учтиво, дори може би снизходително, бюрократът прекъсна собствения си танц и сведе клюн, печелейки време.
Сюзеренът на Благопристойността започна бавно, като се местеше на малки стъпки на пръта си и съзнателно възприе напева, използван от противника му.
— Макар че може и да няма гартляни, остава шанс, възможност, начин да използваме церемониалния обект, който
Има план, схема, идея, която все още може да спечели
В центъра, фокуса, същината на този план ние ще
Сюзеренът на Лъча и Нокътя вдигна поглед. Светлина на надежда проблесна в обезсърченото око на адмирала и жрецът разбра, че може да спечели временна победа или поне отлагане.
През идващите дни много, наистина много щеше да зависи от това дали тази смела нова идея ще има ефект.
57.
Атаклена
— Виждаш ли? — извика й той. — Преместила се е през нощта!
Атаклена гледаше човешкия си приятел — кацнал върху клона на едно дърво на десет метра над земята. Той издърпа листатия зелен кабел и й го показа.
— Сигурен ли си, че е същата лиана, която отряза снощи? — извика тя.
— Разбира се! Налях един литър обогатена с хром вода — веществото, в което се е специализирала тази лиана — в чатала на онзи клон, право над мен. Сега лианата се е закрепила точно там!
Атаклена кимна.
— Виждам, Робърт. И вече вярвам.
Понякога Робърт се държеше съвсем като тимбримски младеж — бърз, импулсивен, дяволит. В известен смисъл това беше малко объркващо. Предполагаше се, че вълконите трябва да се държат по странни и неразгадаеми начини, а не просто като… е, като момчета.
„Но Робърт не е вълкон — напомни си тя. — Той е мой съпруг.“ И във всеки случай, тя живееше сред земянити вече толкова дълго, че се чудеше дали не е започнала да мисли като тях.
„Когато — ако изобщо — се върна у дома, дали ще смущавам всички, дали ще ги плаша и удивлявам с метафори? Със странни вълконски становища? Привлича ли ме тази перспектива?“
Над войната се беше спуснало затишие. Губруанците бяха престанали да пращат лесно уязвими експедиции в планината. Аванпостовете им бездействаха. Дори безспирното бръмчене на газови роботи вече го нямаше сред планинските долини повече от седмица, за огромно облекчение на шимите фермери и селяни.
Така че разполагаха с известно време и бяха решили да си вземат един ден почивка, за да се опитат да се опознаят по-добре. В края на краищата никой не знаеше кога борбата ще се възобнови. Щяха ли изобщо да имат друг шанс?
— Добре — извика тя. — Съгласна съм. Лианите могат да бъдат обучавани. Сега слизай!
Робърт енергично дръпна лианата, пое си дъх — разшири гръдния си кош до степен, която никой тимбрим не би могъл да достигне, — после бързо издиша и нададе продължителен вик. Ехото го разнесе по горските коридори.