„Като малки мишлета.“
Всъщност усети, че се усмихва. Странната изповед на Робърт беше поставил нещата — почти смешно — върху логична плоскост.
— Удивително — каза тя. — Както обикновено, в тимбримската методология има такива паралели. Собствените ни младежи също трябва да се възползват от възможностите си.
После замълча и се намръщи.
— Но стилистически тази ваша техника е толкова груба! Степента на грешка сигурно е огромна, тъй като нямате корони, за да усещате какво чувстват женските ви. Освен грубото си сетиво на съпреживяване, вие разполагате само с намеците, кокетирането и езика на тялото си. Изненадана съм, че изобщо успявате да се възпроизвеждате, без преди това да се избивате помежду си!
Лицето на Робърт потъмня и тя разбра, че младежът се изчервява.
— О, сигурно малко съм преувеличила.
Атаклена не успя да се сдържи и отново се усмихна, не само с недоловимо присвиване на устата, а с истинско, пълно раздалечаване на очите си.
— Стига, Робърт, вече съм сигурна.
Лицето му почервеня още по-силно. Той сведе очи към ръцете си. Настъпи мълчание. Атаклена почувства вълнение в дълбините на собственото си същество и кенира простия сетивен глиф киниулун — момчето от притчата, хванато да върши онова, което момчетата неминуемо вършат. Робърт мълчеше. Откритата му аура на засрамена искреност го правеше по-близък, отколкото повечето от връстниците й в училище навремето.
— Добре, Робърт — въздъхна тя. — Ще те оставя да ми обясниш защо си бил „силно мотивиран“ да пристъпиш към този класически човешки съвкупителен ритуал с представител на друг вид — с мен. Защото подписахме договор да сме съпрузи? Да не би да се чувстваш задължен да консумираш брака ни, за да удовлетвориш човешката традиция?
Той сви рамене, извърнал лице настрани.
— Не, не мога да използвам това за извинение. Знам, че междувидовите бракове са за вършене на съвместна работа. Просто… е, мисля, че е просто, защото си хубава и умна, а аз съм самотен и… и може би просто съм мъничко влюбен в теб.
Сърцето й заби по-бързо. Този път гийровата реакция нямаше нищо общо. Пипалцата й се вдигнаха в своя собствена хармония, но не се оформи никакъв глиф. Вместо това момичето откри, че те се протягат към Робърт по фини, здрави нишки.
— Мисля… мисля, че разбирам, Робърт. Искам да знаеш, че аз…
Беше й трудно да измисли какво да каже. Самата тя не бе сигурна точно какво мисли в този момент. Атаклена поклати глава.
— Робърт? — тихо рече тя. — Ще ми направиш ли една услуга?
— Каквото поискаш, Клени. Каквото и да е то. — Очите му бяха широко отворени.
— Добре. В такъв случай, като внимаваш да не се увличаш, можеш да продължиш да ми обясняваш и да ми покажеш какво правеше, когато ме докосна… различните физически аспекти. Само че този път по-бавно, моля те.
Върнаха се при пещерите чак на следващия ден.
По пътя от време на време сядаха и нежно експериментираха с усещанията, които предизвикваше докосването.
Атаклена с изненада откри, че повечето от необходимите за това нервни пътища вече са на мястото си. Не се изискваше дълбока автосугестия — просто фино разместване на няколко капиляра и рецептори на налягане, — за да направи експеримента възможен. Очевидно тимбримите някога може би се бяха занимавали с такива ритуали на ухажване, като например целуване. Или поне бяха притежавали способността за това. Но с вълкон?
Разбира се, това изобщо не би било възможно, ако човеците и тимбримите не бяха толкова сходни помежду си. Сред непросветените представители и на двете раси бяха циркулирали много очарователни, глупави теории, обясняващи съвпаденията — например предполагаше се, че може би някога са имали общ прародител.
Идеята беше смешна, разбира се. И все пак тя знаеше, че нейният случай не е първият. Тесните връзки в продължение на няколко века бяха довели до значителен брой случаи на междувидово флиртуване, някои дори публично признати. Нейните открития сигурно бяха правени много пъти преди.
Атаклена беше смятала тези приказки за измислици, но сега разбираше, че приятелите й на Тимбрим сигурно я бяха смятали за ужасно превзета. А ето, че се държеше по начин, който би шокирал повечето от тях!
Не беше сигурна, че иска който и да било у дома — ако се приемеше, че изобщо ще се върне — да смята брака й с Робърт за нещо повече от бизнес. Ютакалтинг навярно би избухнал в смях.
„Няма значение — твърдо си каза тя. — Трябва да живея заради днешния ден.“ С експеримента времето минаваше по-лесно, освен това той имаше и приятни страни. А и Робърт беше ентусиазиран учител.