Разбира се, щеше да й се наложи да установи граници. Беше разместила мастните тъкани в гърдите си например и й беше забавно да си играе с усещанията, получавани от новите нервни окончания. Но когато ставаше въпрос за принципни неща, трябваше да бъде непреклонна. Нямаше намерение да променя никакви основни механизми… заради никое човешко същество!
На връщане инспектираха няколко въстанически аванпостове и разговаряха с малките шимски бойни групи. Духът им беше висок. Ветераните от тримесечните тежки битки питаха кога водачите им ще открият начин да примамят повече губруанци в планината. Атаклена и Робърт се смееха и обещаваха да сторят каквото могат за привличането на мишени за упражнения.
И все пак откриха, че ужасно им липсват идеи. В края на краищата, как можеха да ги примамят? Навярно беше време да се опитат да пренесат войната при врага.
Проблемът бе в липсата на добро разузнаване в Сайнд и Порт Хеления. Неколцината оцелели от градското въстание бяха съобщили, че организацията им е унищожена. Никой не беше виждал нито Гейлит Джоунз, нито Фибен Болгър от онзи злощастен ден. Контактът с няколко заговорници в града беше възстановен, но на случайна, частична основа.
Бяха мислили да пратят нови шпиони. Изглежда, имаше такава възможност, предоставена им от губруанските публични заявления, в които се предлагаше доходна работа за експерти по екология и Ъплифт. Но досега птицеподобните сигурно бяха настроили системата си за разпити и бяха разработили детектор на лъжата за шими. Във всеки случай Робърт и Атаклена решиха да не поемат такъв риск. Поне засега.
Вървяха по тясна, рядко посещавана долина, когато чуха вик.
— Генерале! Капитан Онийгъл!
Трима шими бързаха към тях по горската пътека. Двама бяха от ескортиращия ги отряд, но третият бе Бенджамин! Изглеждаше изтощен. Очевидно беше тичал през целия път от пещерите, за да ги посрещне.
Атаклена усети, че Робърт се напряга от внезапна тревога. Но с преимуществото на короната си тя вече знаеше, че Бен не им носи ужасни новини. Нямаше нищо спешно, не ставаше дума за вражеска атака.
И все пак нейният адютант очевидно беше объркан и смутен.
— Какво има, Бенджамин? — попита тя.
Той бръкна в джоба си и извади малък черен куб.
— Серове, нашият куриер, младият Петри, най-после се върна.
— Стигнал ли е до убежището? — попита Робърт.
Бенджамин кимна.
— Стигнал е, да, и донесе писмо от Съвета. Ето го. — И подаде куба.
— Писмо от Меган ли?
— Да. Петри казва, че тя е добре и ви праща поздравите си.
— Но… но това е чудесно! — възкликна Робърт. — Значи сме в контакт с тях! Вече не сме сами!
— Да, сер. Точно така. Всъщност… — Атаклена видя, че Бенджамин се мъчи да намери точните думи. — Всъщност Петри донесе нещо повече от писмо. В пещерите ви чакат петима човеци.
Робърт и Атаклена премигнаха.
— Петима човеци?
— Земянити морски пехотинци, сер.
— О! — каза Робърт. Атаклена просто запази мълчание и повече кенираше, отколкото слушаше.
Бенджамин кимна.
— Професионалисти, сер. Петима човеци. Кълна се, усещането е невероятно след цялото това време без… искам да кажа, само с вас двамата. Шимите са обезумели от радост. Струва ми се, че е най-добре и двамата да слезете долу, колкото е възможно по-бързо.
— Разбира се — отговориха Робърт и Атаклена почти едновременно.
Почти неуловимо близостта между двамата се промени. Когато бе пристигнал Бенджамин, те се бяха държали за ръце. Сега не понечиха да го сторят отново. Това изглеждаше неуместно, докато се спускаха по тясната пътека. Един нов неизвестен фактор се беше промъкнал между тях. Не бе необходимо да се поглеждат, за да разберат какво мисли другият.
За добро или лошо, нещата се променяха.
58.
Робърт
Майор Пратахулторн размишляваше, наведен над пръснатите върху чертожната маса листове. Хаосът беше само привиден, разбра Робърт, докато наблюдаваше как работи дребният смугъл мъж, защото на Пратахулторн изобщо не му се налагаше да рови за нищо. Каквото и да му трябваше, той някак си го намираше просто с премигване на тъмните си очи и бързо го грабваше с мазолестите си ръце.
Робърт чакаше, застанал свободно пред масата от грубо отсечени дънери. Пратахулторн го викаше за четвърти път, за да отговори на отсечено зададените му въпроси. Всеки път Робърт изпитваше все по-голямо страхопочитание към очевидната точност и умения на майора.