Майор Пратахулторн явно беше професионалист. Само за ден той и малкият му екип бяха започнали да поставят в ред тактическите програми на партизаните, да преподреждат данните, да пресяват методите и интуитивните открития на аматьорите въстаници.
Пратахулторн беше точно това, от което имаше нужда движението им. И за което се бяха молили.
Робърт обаче мразеше военния и сега се опитваше да разбере точно защо.
„Искам да кажа, освен факта, че ме кара да стърча тук и да пазя тишина, докато не реши че е готов.“ Според Робърт това бе най-простият начин да му дадат да разбере кой тук е шефът.
Майорът изглеждаше като съвършен земянитски командос, макар единственото военно отличие да бе знакът за ранга му на лявото рамо. Дори и в пълна униформа Робърт нямаше да изглежда толкова войник, колкото Пратахулторн в момента, облечен в зле скроени дрехи от плат, изтъкан от горилите под серния вулкан.
Земянитът барабанеше с пръсти по масата. Постоянното думкане напомни на Робърт за главоболието, което се опитваше да победи с биологична обратна връзка вече повече от час. Поради някаква причина този път методът не помагаше. Чувстваше се потиснат, не можеше да си поеме дъх. И като че ли ставаше все по-лошо.
Накрая Пратахулторн вдигна поглед. За изненада на Робърт първата му забележка можеше да се приеме като нещо далечно родствено с комплимент.
— Е, капитан Онийгъл — каза Пратахулторн. — Признавам, страхувах се, че нещата ще са много, много по-лоши.
— Сигурен съм, че шимите биха се радвали да чуят това. Бих искал да отбележа обаче, че аз не бях единственият водач тук. Тимбримката Атаклена изнесе огромна част от товара.
Лицето на майор Пратахулторн стана кисело. Дали защото Атаклена бе галактянка, или защото Робърт, като офицер от милицията, бе трябвало да запази цялата власт за себе си?
— А, да. „Генералът“. — Усмивката на майора беше снизходителна. — Ще спомена за помощта й в доклада си. Дъщерята на посланик Ютакалтинг очевидно е находчива. Надявам се, че ще пожелае да продължи да ни помага в известни рамки.
— Шимите я боготворят — отбеляза Робърт.
Майор Пратахулторн кимна.
— Тимбримската мистика, зная. Понякога се чудя дали медиите разбират какво правят, когато създават такива митове. Съюзници или не, нашият народ трябва да разбере, че кланът на Земята винаги ще е по принцип сам. Никога няма да сме в състояние да се доверим на нищо галактянско. — После, сякаш почувствал, че може да е казал прекалено много, Пратахулторн поклати глава и промени темата. — А сега за бъдещите операции срещу врага…
— Мислили сме за това. Тайнственият им прилив на дейност в планината, изглежда, е приключил, макар и да не знаем за колко време. И все пак имаме някои идеи. Неща, които можем да използваме срещу тях, когато и ако се върнат.
— Добре — кимна Пратахулторн. — Но трябва да разберете, че за в бъдеще ще трябва да координираме всичките си действия в Мулун с други планетарни сили. Нередовните войски просто не са способни да нанесат щети на врага там, където са истинските му сили. Това беше доказано, когато въстаналите градски шими бяха унищожени с един замах при опита си да нападнат космическите батареи до Порт Хеления.
— Какво ще стане с нашата организация, майоре? — попита Робърт. — Заедно с Атаклена дадохме на няколко шими офицерски чинове. Но освен мен никой тук няма истински колониален чин.
Пратахулторн сви устни.
— Е, вие сте най-лесният случай, капитане. Очевидно заслужавате почивка. Можете да придружите дъщерята на посланик Ютакалтинг до Убежището със следващия ни доклад, заедно с препоръката ми за повишение и медал. Зная, че на координатора това ще й хареса. Можете да задоволите любопитството им за това как сте направили чудесното си откритие за губруанската техника за засичане на резонанса.
Ако се съдеше по тона му, майорът ясно му даваше да разбере какво би си мислил за него, ако приеме предложението му.
— От друга страна, бих се радвал да се присъедините към щаба ми с нов чин на първи лейтенант от морската пехота. Бихме могли да използваме опита ви.
— Благодаря ви, сър. Ще остана тук, ако нямате нищо против.
— Чудесно. В такъв случай ще назнача някой да ескортира…
— Сигурен съм, че Атаклена също ще иска да остане — припряно добави Робърт.
— Хм. Е, да. Уверен съм, че за известно време тя може да бъде полезна. Знаете ли какво, капитане? В следващото си писмо ще поставя въпроса пред Съвета. Но трябва да сме сигурни за едно. Статусът й вече не е военен. Шимите трябва да престанат да се обръщат към нея като към командващ офицер. Ясен ли съм?
— Да, майоре, съвсем ясен. — Робърт се зачуди как подобна заповед може да бъде наложена на цивилните неошимпанзета, които наричаха всекиго и всичко, както им се харесваше.