— Добре. А сега, що се отнася до онези, които досега са били под ваше командване… Случайно съм донесъл със себе си няколко празни укази за присъждане на почетен офицерски чин, в които мога да впиша имената на шимите, проявили забележителна инициативност. Не се съмнявам, че ще ми препоръчате някои имена.
— Тъй вярно, сър.
Робърт си спомни, че още един член на тяхната „армия“ освен него бе член на милицията. Мисълта за Фибен — сигурно вече отдавна мъртъв — го накара внезапно да се почувства още по-потиснат. „Тези пещери! Направо се побърквам. Все по-трудно ми е да издържам тук долу.“
Майор Пратахулторн беше дисциплиниран войник и беше прекарал месеци в подводното убежище на Съвета. Но Робърт не притежаваше толкова твърд характер. „Трябва да изляза навън!“
— Сър — бързо каза той. — Бих искал да помоля за разрешението ви да напусна базовия лагер за няколко дни, за да изпълня една мисия близо до прохода Лорн… при руините на центъра „Хаулетс“.
Пратахулторн се намръщи.
— Мястото, където незаконно са били променяни гените на горилите ли?
— Мястото, където спечелихме първата си победа — напомни Робърт — и където накарахме губруанците да положат клетвата.
— Хм — изсумтя майорът. — И какво очаквате да откриете там?
— Възможно оръжие, сър.
Това възбуди любопитството на Пратахулторн.
— Какво оръжие?
— Засега бих предпочел да не конкретизирам, сър. Не и докато нямам възможност да се уверя в някои неща. Ще се върна само след три-четири дни, най-много. Обещавам.
— Хм. Добре. — Пратахулторн сви устни. — Толкова време ще ни трябва, само за да приведем тези данни в порядък. Но да сте тук, когато свършим, защото ще ми трябвате. Трябва да приготвим доклада до Съвета.
— Да, сър. Ще бързам.
— Добре тогава. Вземете със себе си лейтенант Маккю. Искам един от собствените ми хора да види района. Покажете й как сте постигнали малкия си успех, запознайте я с водачите на по-важните шимски партизански отряди в областта, после се върнете, без да отлагате. Свободен сте.
Робърт се напрегна. Струваше му се, че вече знае защо мрази майора. Отдаде чест, обърна се кръгом и излезе.
Откакто се беше върнал в пещерите и бе заварил Пратахулторн и помощниците му да се движат като собственици, да се държат покровителствено с шимите и да съдят всичко, което те бяха постигнали заедно, Робърт не можеше да не се чувства като дете, на което до момента са позволявали да играе чудесна роля, истински забавна игра. Но сега то трябваше да понася родителските потупвания по главата — милувки, които изгаряха, въпреки че бяха замислени като похвали.
Аналогията беше смущаваща, но той усещаше, че в края на краищата е истина.
Под високия горски покров Робърт най-сетне можеше отново да диша свободно. Познатите миризми на дърветата сякаш пречистиха дробовете му от пещерната влага. Разузнавачите, които се движеха около тях, му бяха познати — бързи, верни и диви на вид с арбалетите и измазаните си със сажди лица. „Моите шими“ — помисли си той. Чувстваше се малко виновен, че го изразява с тези думи. Но собственическото чувство така или иначе съществуваше. Беше като в „старите дни“ — преди вчера, — когато се беше усещал важен и нужен.
Илюзията обаче се разби на парчета веднага, щом лейтенант Маккю заговори.
— Тези планински гори са много красиви — рече тя. — Иска ми се да бях намерила време да дойда тук преди да започне войната. — Тя спря и посегна да докосне някакво цвете със сини жилки, но то се сви и се дръпна в гъсталака. — Чела съм за тези неща, но това е първият ми шанс да ги видя лично.
Робърт изсумтя нещо неразбрано. Беше решил да се държи учтиво и да отговаря на всички преки въпроси, но не искаше да разговаря, особено със заместника на майор Пратахулторн.
Лидия Маккю беше атлетична млада жена със смугли правилни черти. Движенията й, гъвкави като на командос — или на убиец — бяха в същото време и много грациозни. Облечена в домотъкана поличка и блуза, тя можеше да мине за селска танцьорка, ако не бе арбалетът, който люлееше в свивката на ръката си като дете. В джобовете й имаше достатъчно стрели, за да изтреби половината губруанци в радиус от сто километра. Ножовете, затъкнати в ръкавите и при глезените й, далеч не бяха само за показ.
Изглежда, изобщо не й беше трудно да следва бързия му ход през преплетената джунгла. Това беше добре, защото той нямаше намерение да се бави. Подсъзнателно знаеше, че не е справедлив. Маккю навярно бе достатъчно мила по свой собствен начин — за един професионален войник. Но поради някаква причина всичко симпатично в нея като че ли го ядосваше още повече.