— Толкова много живот. — Земната жена продължаваше да крачи до него и да вдишва богатия аромат. — Спокойно място.
„Грешиш и за двете“ — помисли си Робърт с презрение към притъпената й човешка безчувственост за истината за Гарт, истина, която той усещаше навсякъде около себе си. След уроците на Атаклена той вече можеше да протяга сетивата си — макар и неуверено, несръчно — и да проследява вълните на живот, които течаха в спокойната гора.
— Това е нещастна земя — просто отвърна той. Не се задълбочи повече, дори когато тя го погледна озадачено. Примитивното му сетиво на съпреживяване се отдръпна пред объркването й.
Известно време вървяха в мълчание. Утрото си отиваше. Веднъж разузнавачите изсвириха и те се скриха под гъстите клони. Над главите им тежко прелетяха огромни крайцери. После Робърт отново тръгна напред, без да каже нито дума.
— Това място, към което сме се запътили — попита Маккю, — този център „Хаулетс“. Ще ми кажеш ли нещо за него? Моля те.
Молбата й беше проста. Той не можеше да откаже, тъй като Пратахулторн я беше пратил да й покаже разни неща. Но докато разказваше, избягваше черните й очи. Опита се да говори по същество, но емоцията продължаваше да се прокрадва в гласа му. Под нейните тихи подтиквания Робърт разказа на Лидия Маккю за тъжната, незаконна, но блестяща работа на учените ренегати. Майка му не беше знаела нищо за центъра „Хаулетс“, разбира се. Бе чиста случайност, че самият той беше научил за него година преди нашествието и бе решил да запази тайната.
Разбира се, дръзкият експеримент вече беше приключил. Щеше да е чудо, ако неогорилите избегнеха стерилизацията сега, когато за тайната знаеха хора като майор Пратахулторн.
Пратахулторн може и да мразеше галактическата цивилизация със страст, която граничеше с фанатизъм, но знаеше колко е важно земянитите да не нарушават тържествените договори с великите Институти. В момента единствената надежда на Земята беше в древните кодекси на Прародителите. За да запазят закрилата на тези кодекси, слабите кланове трябваше да се държат безукорно.
Лидия Маккю слушаше внимателно. Тя имаше високи скули и тъмни знойни очи. Но за Робърт тези очи изглеждаха разположени някак си прекалено близо, прекалено неподвижно. Затова той се опитваше да се съсредоточи върху лъкатушещата пътека.
И все пак тихият глас на младата жена го изтръгваше от самовглъбяването му. Робърт започна да разказва за Фибен Болгър, за това как бяха избягали заедно от обгазяването в имението Мендоса и за първото пътуване на приятеля му до Сайнд.
И за второто, от което така и не се беше върнал.
Прехвърлиха един хребет, увенчан със зловещи остри камъни, и стигнаха до открито пространство, надвиснало над тясна долина, точно на запад от прохода Лорн. Робърт посочи към очертанията на няколко изгорели сгради и каза безизразно:
— Центърът „Хаулетс“.
— И там сте принудили губруанците да признаят шимите за воюваща страна, нали? И сте ги накарали да положат клетва? — попита Лидия Маккю. Робърт долови уважение в гласа й и се обърна да я погледне. Тя отговори на погледа му с усмивка и младежът почувства, че се изчервява.
Накратко й разказа как бе поставен и как се бе затворил капанът, като прескочи единствено своя скок, за да обезвреди губруанския часовой. Така или иначе, неговото участие не беше важно. Шимите бяха играли основната роля през онази сутрин. И Робърт искаше земянитските войници да знаят това.
Приближи се Елзи и отдаде чест — нещо, което никога не бе изглеждало необходимо преди да пристигнат морските пехотинци.
— Не съм сигурна, че трябва да слизаме там, сер — сериозно каза тя. — Врагът вече е проявявал интерес към руините. Може да се върнат.
Робърт поклати глава.
— Няма страшно. Когато Бенджамин закле оцелелите от враговете, едно от условията, които приеха, беше да стоях настрани от тази долина и дори да ограничат приближаването си за наблюдение.
Елзи сви рамене и направи бърза серия движения с ръце. Няколко шими изскочиха измежду острите камъни и се втурнаха към гората. След миг се разнесе изсвирване, което означаваше, че всичко е чисто. Останалите от групата тичешком прекосиха откритото пространство.
— Много са добри — тихо каза Лидия Маккю, след като отново се скриха сред дърветата.
Робърт кимна. Момичето не бе обезценило забележката си с допълнението „за аматьори“, както би сторил Пратахулторн. Беше й благодарен за това, но му се искаше тя да не е толкова мила.
Робърт се опита да кенира, за да провери за натрапници, но смесените му чувства продължаваха да му пречат. Искаше му се Атаклена да е тук.
Почернелите от пожара сгради се бяха срутили още повече под напора на дивата растителност, която сега господстваше над някогашните морави. Губруанските машини, от които отдавна беше изнесено всичко полезно, лежаха сред туфи гъста, висока до кръста трева.
„Не, явно, че никой не е идвал тук“ — помисли си той. После тръгна напред, като разритваше останките. Не беше останало нищо, представляващо интерес. „Защо настоях да дойда?“ — зачуди се Робърт. Знаеше, че предчувствието му — вярно или не — всъщност бе най-вече предлог да избяга от пещерата, да се махне от Пратахулторн.
Да се махне от неспокойните си погледи към самия себе си.
Навярно една от причините за идването му беше, защото именно тук бе преживял краткия си близък досег с врага.
Или може би се беше надявал да пресъздаде чувствата само отпреди няколко дни, когато бе пътувал свободен и неоценяван от никого? Беше се надявал да дойде тук с друга женска компания, а не с жената, която сега го следваше и педантично оглеждаше всичко.
Робърт потисна мислите си и се насочи към разбитите гравитотанкове. Коленичи и разгърна високата трева.
Губруанска машинария, оголени вътрешности на бронирани коли, снаряжение, тласкатели, гравитатори…
Фина жълта патина покриваше много от частите. На някои места блестящата пластомрежа се беше обезцветила, изтъняла и дори пробила. Робърт дръпна едно парче и то се строши в ръцете му.
„Е, май успях. Бях прав. Предчувствието ми се оказа вярно.“
— Какво е това? — попита над рамото му лейтенант Маккю.
Той поклати глава.
— Още не съм съвсем сигурен. Но изглежда, че нещо разяжда много от тези части.
— Може ли да видя?
Робърт й подаде парчето корозирал кераметал.
— Затова ли искаше да дойдеш тук? Подозираше ли го?
Нямаше смисъл да й обяснява всички сложни причини, особено личните.
— Предимно заради това. Мислех си, че може би ще можем да го използваме като оръжие. Изгориха всички записи и справочници, когато евакуираха центъра. Но не можаха да премахнат всички микроби, създадени в лабораторията на доктор Шулц.
Робърт не прибави, че в раницата си носи стъкленица със слюнка от горила. Ако не беше намерил губруанската броня в това състояние, щеше да проведе свои собствени експерименти.
— Хм. — Лидия Маккю разтроши материала в ръката си, после приклекна и запълзя под машината, за да разгледа кои части са най-засегнати. Накрая излезе и седна до Робърт.
— Може да се окаже полезно. Но все пак ще има проблем със системата на доставяне. Не можем да рискуваме да напускаме планините, за да пръскаме мънички бръмбарчета по губруанските съоръжения в Порт Хеления. Освен това биосаботажните оръжия имат извънредно краткотраен ефект. Трябва да се използват веднага и изненадващо, тъй като противодействието обикновено е бързо и ефикасно. След няколко седмици бръмбарчетата ще бъдат неутрализирани — по химически начин или с клониране на друго животинче, което да яде нашите. Все пак… — тя се усмихна, — това е чудесно. Онова, което си направил тук преди, и сега това… Това е правилният начин за водене на партизанска война! Харесва ми. Ще намерим начин да го използваме.
Усмивката й беше толкова открита и приятелска, че Робърт не можа да се сдържи да не й отвърне. И изведнъж го заля вълнението, което се бе мъчил да потисне през целия ден.
„По дяволите, тя е привлекателна“ — нещастно осъзна той. Тялото му пращаше сигнали по-мощни, отколкото когато бе в компанията на Атаклена. А едва познаваше тази жена! Не я обичаше. Не беше свързан с нея, както с тимбримската си съпруга.
И все пак устата му бе пресъхнала и сърцето му биеше по-бързо, когато тя го поглеждаше, тази тесноока, тънконоса, високовежда женска земянитка…
— По-добре да се връщаме — бързо каза той. — Вземи проби, лейтенант. Ще ги изследваме в базата.
Пренебрегна продължителния й поглед, изправи се и даде знак на Елзи. Скоро, събрали образци в раниците си, те отново се катереха към острите камъни.