— Хммм — изсумтя едрият тенанин. — Колега, защо спряхме?
Думите бяха на англически. Наскоро бяха започнали една игра — всеки ден говореха на различен език, за да се упражняват. Ютакалтинг посочи към небето.
— Почти е пладне, Коулт. Гимелай започва да освирепява. По-добре да се махнем от слънцето.
Ципестият гребен на Коулт се размаха.
— Да се махнем от слънцето ли? Но ние не сме на… А! Аха. Ха. Ха. Вълконска езикова конструкция. Много забавно. Да, Ютакалтинг. Когато Гимелай стигне зенита си, наистина сякаш се печем върху него. Хайде да намерим заслон.
На върха на хълма недалеч от тях растеше малка група храстовидни дървета. Този път Коулт тръгна пръв, като размахваше тоягата, за да разчиства пътя си сред високата трева.
Вече си бяха създали навик. Коулт вършеше тежката работа по изкопаването на удобна дупка до все още хладните земни пластове, а чевръстите ръце на Ютакалтинг завързваха пелерината на Коулт като слънчобран. После се отпускаха върху раниците и чакаха да отмине пладне.
Докато Ютакалтинг подремваше, Коулт вкарваше данни в преносимия си инфокладенец. Той събираше клонки, горски плодове, парченца кал, стриваше ги между пръстите си и поднасяше праха към обонятелните си цепки, преди да изследва веществото с малък комплект уреди, спасени от разбилата се яхта.
Старанието на тенанина дразнеше Ютакалтинг още повече, защото сериозните екологични изследвания на Коулт пропускаха всяка следа, която той беше хвърлял по пътя си. „Навярно това е защото ги хвърлям към него“ — помисли си Ютакалтинг. Тенанинът беше систематично същество. Може би светогледът му му пречеше да види онова, което не се вписваше в системата, разкривана от грижливите му проучвания.
Интересна мисъл. Короната на Ютакалтинг внезапно оформи глиф на оценена изненада. Подходът на тенанина може и да не беше толкова голяма пречка, колкото му се бе струвало. Беше решил, че глупостта прави Коулт непроницаем за подправените му следи, но…
„Но в края на краищата следите наистина са лъжливи. Моят съучастник там в храстите оставя загатвания, които аз да «открия» и «скрия». Възможно ли е това, че Коулт не им обръща внимание, да се дължи на факта, че опърничавият му светоглед всъщност е по-висш? В действителност се оказва, че е почти невъзможно да бъде заблуден!“
Истина или не, това беше интересна идея. Сиртуну се дръпна и се опита да се издигне нагоре, но короната на Ютакалтинг остана отпусната, прекалено ленива, за да подтикне глифа.
Вместо това мислите му се понесоха към Атаклена.
Знаеше, че дъщеря му е още жива. Опитът да научи нещо повече щеше да бъде засечен от пси-устройствата на врага. И все пак бе доловил нещо — трептящи едва доловими тонове в нахакиери-равнищата на усещането, — което му подсказваше, че ще научи много неща за Атаклена, ако изобщо някога отново се срещнат на този свят.
„Има си граници за напътствията на един родител — като че ли му прошепна някакъв тих глас, докато се унасяше в полудрямка. — Освен това съдбата на детето принадлежи на самото дете.“
„Ами непознатите, които са влезли в живота й?“ — попита Ютакалтинг блестящата фигура на отдавна починалата си съпруга, чиято сянка като че ли кръжеше пред него, зад затворените му клепачи.
„Съпруже, какво искаш да знаеш за тях? Те също ще я дооформят. И тя тях. Но нашето собствено време изтича.“
Лицето й беше толкова ясно… Това беше сън, какъвто се знаеше, че имат човеците, но рядко срещан сред тимбримите. Беше образен и значението се предаваше не с глифове, а с думи.
„Не разбираш ли? — попита тя в съня. — Ние сме оформени. Ние се променяме. Но каквито сме били някога, такива си оставаме завинаги.“
Ютакалтинг се размърда. Образът на жена му потрепна, после изчезна във вълнички люлееща се светлина. В пространството, където беше стояла, кръжеше сюлфф-та — глифът, означаващ радостта от все още нерешена загадка.
Той въздъхна, седна и разтърка очи.
Поради някаква причина Ютакалтинг си помисли, че ярката дневна светлина може да разпръсне глифа. Но сюлфф-та вече бе нещо повече от обикновен сън. Без каквото и да било желание от страна на тимбрима глифът се издигна и бавно се отдалечи от него към спътника му, едрия тенанин.
Коулт седеше с гръб към Ютакалтинг, все още погълнат от проучванията си, и изобщо не разбра, когато сюлфф-та се промени… фино се превърна в сюлфф-куонн. Той бавно се настани над гребена на Коулт, спусна се, намести се и изчезна. Ютакалтинг зяпна удивен, когато Коулт изсумтя и вдигна очи. Дихателните процепи на тенанина захриптяха, той остави уредите си настрани, обърна се и го погледна.