— Тук има нещо много странно, колега. Нещо, което не мога да обясня.
Ютакалтинг навлажни устните си преди да отговори.
— Какво те тревожи, почитаеми посланико?
Гласът на Коулт беше нисък като тътен.
— Изглежда, тук има някакво същество… което неотдавна се е хранило сред тези храсти. Виждам следи от него вече от няколко дни, Ютакалтинг. То е голямо… прекалено голямо за гартско същество.
Ютакалтинг все още продължаваше да привиква с идеята, че сюлфф-куонн е проникнал там, където толкова по-фини и по-мощни глифове се бяха провалили.
— Наистина ли? От значение ли е това?
Коулт замълча, сякаш не беше сигурен какво повече да каже. Накрая въздъхна.
— Приятелю мой, това е извънредно странно. Но трябва да ти кажа, че след холокоста на буруралите тук не би трябвало да има животно, способно да достигне толкова високо в тези храсти. Пък и начинът му на хранене е твърде необикновен.
— Необикновен в какво?
Гребенът на Коулт се наду с кратки размахвания, издаващи объркване.
— Моля те да не ми се смееш, колега.
— Да се смея на теб? Никога! — излъга Ютакалтинг.
— Тогава ще ти кажа. Вече съм убеден, че това същество има ръце, Ютакалтинг. Сигурен съм в това.
— Хм — само коментира тимбримът.
Гласът на колегата му затътна още по-силно.
— Тук има някаква мистерия, Ютакалтинг. На Гарт става нещо много странно.
Ютакалтинг потисна короната си. Най-сетне разбра защо именно сюлфф-куонн — глифът на очакване на изпълнен номер — е проникнал там, където никой друг не беше успял.
„Шегата беше насочена към мен!“
Ютакалтинг погледна отвъд слънчобрана им, натам, където яркият следобед беше започнал да се обагря от облаците, събрали се над планината.
Неговият съучастник бе оставял „следи“ в продължение на седмици, откакто тимбримската яхта се беше разбила на точно определеното от самия Ютакалтинг място, в края на мочурищата далеч на югоизток от планините. Малкият Йо-Йо — недоразвитият шим, който дори не бе в състояние да говори, освен с ръце — се движеше точно пред тях, гол като животно, оставяше очевидни отпечатъци от стъпки, дялаше каменни оръдия, които да хвърля по пътя им, и от време на време поддържаше връзка с Ютакалтинг чрез синия Стражеви глобус.
Всичко това беше част от сложен план, който неминуемо трябваше да доведе тенанина до заключението, че на Гарт съществува предразумен живот. Но Коулт не бе забелязал нито една от следите! Нито едно от специално замислените загатвания!
Не, онова, което Коулт най-сетне бе забелязал, беше самият Йо-Йо… не лъжливите, а истинските следи, които оставяше дребният шим.
Ютакалтинг разбра, че сюлфф-куонн беше съвсем прав. Шегата, насочена към самия него, наистина бе забавна.
Стори му се, че почти чува гласа на Матиклуана. „Никога не знаеш…“ — като че ли казваше тя.
— Удивително — рече той на тенанина. — Просто удивително.
61.
Атаклена
От време на време тя се тревожеше, че прекалено започва да свиква с промените. Преподредените нервни окончания, разместените мастни тъкани, забавната изпъкналост на вече толкова хуманоидния й нос — това бяха вече толкова привични неща, че момичето се чудеше дали някога отново ще е в състояние да възстанови стандартната тимбримска морфология.
Тази мисъл я плашеше.
Досега бе имала достатъчно причини да поддържа хуманоидните си промени. Докато ръководеше армия от полуъплифтирани вълконски клиенти, да изглежда като човешка жена беше повече от разумна политика. Бе нещо като връзка между нея, шимите и горилите.
И с Робърт.
Атаклена се чудеше. Дали те двамата отново щяха да експериментират, както някога, с полузабравената сладост на междувидовия флирт? В момента това изглеждаше много невероятно. Бракът им беше сведен до два подписа върху парче дървесна кора, полезен политически ход. Вече нищо не бе като преди.
Тя сведе поглед и видя собственото си отражение в тъмната вода.
— Ни риба, ни рак — прошепна тя на англически, без да си спомня къде е прочела или чула тази фраза. Но добре разбираше метафоричното й значение. Всеки тимбримски младеж, който я видеше в сегашното й състояние, сигурно би избухнал в смях. А що се отнася до Робърт, е, преди по-малко от месец тя беше почувствала много силна привързаност към него. Растящото му желание към нея — дивият вълконски глад — я беше поласкало по някакъв дързък начин.
„Сега обаче той отново е сред собствения си вид. А аз съм сама.“
Атаклена поклати глава и реши да се освободи от тези мисли. Взе една колба и разпръсна отражението си, като изля четвърт литър белезникава течност във вирчето.