Това беше последното от поредицата малки вирчета на няколко километра от пещерите. Докато Атаклена работеше, тя се концентрираше и си водеше грижливи бележки, защото знаеше, че не е учен и ще трябва да компенсира това с усърдие. И все пак простите й експерименти вече бяха започнали да носят обещаващи резултати. Ако помощниците й се върнеха от следващата долина навреме с данните, за които ги беше пратила, може би щеше да покаже нещо важно на майор Пратахулторн.
„Може и да изглеждам като изрод, но все пак съм тимбримка! Ще докажа ползата от себе си, дори земянитът да не мисли за мен като за воин.“
Съсредоточеността й беше толкова напрегната, а гората — така тиха, че внезапните думи я стреснаха като гръмотевица.
— Значи тук си била, Клени! Търся те от цяла вечност.
Тя стреснато се обърна.
— Робърт! Уплаши ме.
Той се изчерви.
— Извинявай. Не исках.
Това не беше самата истина — той очевидно се гордееше със способността си да приближава незабелязано. Прост, но ясен вариант на киниулун затрептя над главата му. Ако примижеше, тя почти можеше да си представи, че там стои тимбримски младеж…
Атаклена потръпна. Вече беше решила да не си позволява това.
— Ела и седни, Робърт. Разкажи ми какво правиш.
Той пристъпи към нея, свали лъка и колчана и седна.
— Мотая се и търся някакъв начин да бъда полезен. Пратахулторн престана да изпомпва от мен информация. Сега иска да играя ролята на някакъв прославен офицер, който да вдига духа на шимите.
Атаклена кимна. Разбираше неизказаното значение на думите му. Въпреки миналите успехи на партизаните Пратахулторн очевидно смяташе шимите за излишни — в най-добрия случай полезни при диверсии или за черна работа. Поддържането на контакт с напомнящите на деца клиенти му изглеждаше подходяща служба за недостатъчно опитния син на планетарния координатор.
— Мислех си, че Пратахулторн хареса идеята ти да използваме храносмилателните бактерии срещу губруанците — каза Атаклена.
— О, той призна за интригуващо, че въдещите се в стомаха на горилите бактерии причиняват разпадането на губруанската броня. Съгласи се да назначи Бенджамин и някои от шимите за технически участници в моя проект.
Атаклена се опита да проследи тъмните криволици на мислите му.
— Лейтенант Маккю не ти ли помогна да го убедиш?
Робърт извърна очи при споменаването на младата земянитска жена. В същото време щитът му се вдигна и потвърди някои от подозренията на Атаклена.
— Лидия ми помогна, да. Но Пратахулторн казва, че ще е почти невъзможно да пренесем достатъчно бактерии до важни губруански инсталации преди да ги засекат и неутрализират.
— Имаш ли някаква представа какво е намислил?
— Той се усмихва и казва, че ще разкървави човките на тези птички. Има разузнавателни данни за някакво важно съоръжение, което губруанците строят на юг от Порт Хеления и което може да се окаже подходяща цел. Но не съобщава никакви подробности. В края на краищата стратегията и тактиката са за професионалисти, нали знаеш. Във всеки случай, не дойдох тук, за да разговаряме за Пратахулторн. Донесох да ти покажа нещо. — Робърт свали раницата си, извади някакво вързопче и го развърза. — Изглежда ли ти познато?
На пръв поглед приличаше на купчина измачкани парцали с възлести нишки, които висяха по краищата. При по-задълбочено разглеждане нещото в скута на Робърт напомни на Атаклена за някаква сбръчкана гъба. Робърт хвана най-големия възел, където се събираха повечето от тънките нишки, и ги разпъна, докато слоестата тъкан не се разгъна изцяло на лекия ветрец.
— Това? — Атаклена докосна меката, почти прозрачна материя. — Да не би да е от плочестия бръшлян?
— Точно така — кимна Робърт. — През пролетта горните пластове са лъскави, еластични и толкова твърди, че можеш да ги яхнеш като шейна…
— Стига да можеш да я караш — подразни го Атаклена.
— Да де. Но когато настъпи есента, горните плочки повяхват като тази. След няколко седмици ще станат още по-леки.
Атаклена поклати глава.
— Спомням си, че ми обясни причината. Това е размножаване, нали?
— Правилно. Този малък семенник тук — той й посочи малка капсула, в която се събираха нишките, — се понася във въздуха като на парашут по късните есенни ветрове. Небето се изпълва с тези неща и пътуването по въздуха за известно време става опасно. Те предизвикват истинска каша долу в града. За щастие древните същества, които разнасяли плочестия бръшлян, са изчезнали по време на клането на буруралите и почти всички семенници са стерилни. Ако не беше така, половината Сайнд вече щеше да е покрита с плочест бръшлян. Каквото и да е яло тези растения, то отдавна е мъртво. Аз обаче имам план за тях.