— Пратахулторн може и да не те изслуша пряко, Робърт. Но лейтетант Маккю те уважава. Тя сигурно ще те изслуша и ще предаде идеята ти на майора.
Робърт поклати глава.
— Не зная.
— Защо не? — попита Атаклена. — Тя те харесва, знаеш го. Всъщност бях доста сигурна, че съм засякла в аурата й…
— Не трябваше да правиш това, Клени — изръмжа Робърт. — Не трябва да душиш чувствата на хората по този начин. Това… това не е твоя работа.
Тя сведе очи.
— Навярно си прав. Но ти си ми приятел и съпруг, Робърт. Когато си напрегнат и ядосан, е зле и за двама ни, нали?
— Така е. — Той не я поглеждаше.
— Кажи ми, привлича ли те сексуално Лидия Маккю? — попита Атаклена. — Изпитваш ли обич към нея?
— Не виждам защо трябва да ми задаваш…
— Защото не мога да те кенирам, Робърт! — прекъсна го Атаклена. — Ти вече не си открит към мен. Ако изпитваш такива чувства, би трябвало да ги споделиш с мен! Навярно мога да ти помогна.
Той я погледна. Беше се изчервил.
— Да ми помогнеш ли?
— Разбира се. Ти си мой съпруг и приятел. Ако желаеш тази жена от собствения ти вид, защо да не ти сътруднича? Защо да не ти помогна да постигнеш щастие?
Робърт само премигна. Но в здравия му щит Атаклена сега откри пукнатини.
— Да не би да изпитваш вина за всички тези неща, Робърт? Да не би да си мислиш, че те по някакъв начин нарушават верността ти към мен? — Атаклена се засмя. — Но междувидовите съпрузи могат да имат любовници и съпрузи от собствената си раса. Знаеш това! Защото какво мога да ти дам аз, Робърт? Определено не мога да те даря с деца! Ако можех, сигурно си представяш какви мелези щяха да бъдат!
Робърт се усмихна и извърна очи. В пространството помежду им се появи глиф.
— А що се отнася до невъзпроизводствения секс, знаеш, че не съм пригодена да те оставя по друг начин освен разочарован, ти свръхнадарен/недоразвит, зле оформен маймуночовек такъв! Защо тогава да не се радвам заедно с теб, ако откриеш някой, с когото можеш да споделяш такива неща?
— Това… това не е толкова лесно, Клени. Аз…
Тя вдигна ръка и се усмихна, като едновременно го умоляваше да замълчи и да се отпусне.
— Аз съм тук, Робърт — тихо каза тя.
Очите му блуждаеха. Той вдигна поглед и се опита да се фокусира върху нищото, което тя беше оформила. После си спомни какво бе научил и отново извърна очи, като позволи кенирането да го отвори за глифа, нейния глиф.
Ла’тстуун кръжеше и танцуваше, и му махаше. Робърт въздъхна. Очите му се разшириха от изненада, когато собствената му аура се разкри без съзнателната му воля. Тя се разтвори като цвете. Нещо — двоен ла’тстуун — се появи, като отекваше и усилваше чувствата до короната на Атаклена.
Две валма от нищо, един човек, един тимбрим, които се докосваха, игриво се дръпваха настрани и отново се събираха.
— Не се страхувай, че ще изгубиш онова, което имаш с мен, Робърт — прошепна Атаклена. — В края на краищата, ще може ли която и да е човешка любовница да направи това с теб?
Робърт се усмихна на последните й думи, после и двамата се засмяха. Над главите им огледалният ла’тстуун изразяваше интимността, изпълнявана по двойки.
Но по-късно, когато Робърт си тръгна, Атаклена свали преградата, която беше издигнала около собствените си най-скрити чувства. Едва когато него го нямаше тя си позволи да осъзнае завистта си.
„Сега той отива при нея.“
Онова, което беше сторила, бе правилно според всички известни й стандарти. Беше направила подходящото.
И все пак беше толкова несправедливо!
„Аз съм изрод. Бях изрод още преди да дойда на тази планета. Сега дори вече не могат да познаят какво съм.“
Робърт можеше да си има земянитска любовница, но тук Атаклена беше съвсем сама. Тя не бе в състояние да потърси такава утеха с някой от собствения си вид.
„Да ме докосва, да ме прегръща, да слива пипалцата и тялото си с моето, да ме кара да пламвам…“
С известна изненада Атаклена забеляза, че за пръв път изобщо чувства такова нещо… този копнеж да бъде с мъж от собствената си раса — не с приятел или съученик, а с любовник — навярно съпруг.
Матиклуана и Ютакалтинг й бяха казвали, че това ще се случи някой ден — че всяко момиче има свой собствен ритъм за тези неща. Сега обаче чувството беше само още по-горчиво и усилваше самотата й. Част от нея обвиняваше Робърт за ограниченията на неговия вид. Само и той да можеше да промени тялото си! Да можеше да я посрещне по средата на пътя й към него!
Но тя беше тимбримка, една от „господарите на адаптивността“. Колко далеч беше отишла тази податливост стана очевидно, когато усети влага по бузите си. Тя нещастно избърса солените сълзи, първите през живота й.