Всъщност използването на условници за помощници се беше обърнало срещу нашествениците. Шимското население негодуваше.
Фибен и облечените в ципокостюми стражи не размениха нито дума. Просто му отвориха вратата и той излезе.
Подсвиркваше си, докато вървеше към залива, и се опитваше да не обръща внимание на летящия стражеви глобус, който го следваше само на метър над и зад него. Първия път, когато му бяха позволили да тръгне насам, Фибен бе избягвал оживените квартали на Порт Хеления, търсеше задни улички и вече полуизоставената промишлена зона. Сега продължаваше да се държи настрани от центъра, където щяха да се съберат и да го зяпат тълпи, но вече не смяташе, че трябва съвсем да избягва населението.
Беше виждал и други шими, придружени от стражеви глобуси. Отначало реши, че са затворници като него. Шени и шимита в работно облекло се отдръпваха пред охраняваните, както правеха и пред него.
После забеляза разликите. Другите ескортирани шими бяха облечени във фини дрехи и ходеха надменно. Зрителните фасети и оръжието на стражевите им глобуси бяха насочени настрани, а не към тях. „Колаборационисти“ — разбра Фибен. Със задоволство видя, че много цивилни шими им хвърлят изпълнени със зле прикрито отвращение погледи.
След това написа на гърба на анорака си гордите букви З-А-Т-В-О-Р-Н-И-К. Оттогава погледите, които го проследяваха, не бяха студени. Бяха любопитни, дори изпълнени с уважение.
Глобусът бе програмиран да не му позволява да разговаря с други. Веднъж, когато едно шими изпусна от ръката си сгънато листче, Фибен реши да експериментира и се наведе да го вдигне…
Когато се свести, глобусът вече го отнасяше обратно в затвора. Изминаха няколко дни, преди отново да му позволят да излезе.
Нямаше значение. Струваше си. Мълвата за случката се бе разнесла. Сега шени и шимита му кимаха, когато минаваше покрай витрините на магазини и покрай дългите опашки за хранителни дажби. Някои дори му правеха окуражителни знаци.
„Ще издържим — казваше им той с езика на знаците. — Земята помни и ще дойде за нас.“
Днес обаче почти не забелязваше шимите по улиците. Вървеше и подритваше навените от вятъра листа, и си спомняше моменти от обясненията на Гейлит.
— … клиентните видове преминават през фази, всяка от които се отбелязва с церемонии, утвърждавани от Галактичесския институт по Ъплифта… Тези церемонии са скъпи и могат да бъдат възпрепятствани от политическо маневриране… Това, че губруанците предлагат да заплатят и да подкрепят една церемония за клиентите на вълконските човеци, е повече от безпрецедентно… А Сюзеренът предлага също и да ангажира всичките си подчинени с нова политика, която да сложи край на враждебността със Земята. Разбира се, тук има уловка…
О, Фибен отлично разбираше, че има уловка!
Той поклати глава, сякаш за да отпъди думите. Нещо в Гейлит му се струваше неестествено. Ъплифтът си беше съвсем наред и тя може би бе безпрецедентен пример за неошимството, но просто не беше естествено да мисли и говори толкова много, без да дава на мозъка си нито минута почивка, за да излезе на чист въздух!
Най-после Фибен стигна до кея. Рибарските лодки бяха завързани заради наближаващата буря. Морски птици цвъртяха и пищяха, опитвайки се да хванат последна плячка в оставащото време, преди вълните да станат прекалено бурни. Една от тях се осмели да се приближи до шима и беше възнаградена с предупредително разтърсване от „Роувър“. Птицата — не по-близък биологичен братовчед на птицеподобните нашественици от Фибен — гневно изграчи и отлетя на запад.
Фибен приседна в края на вълнолома, извади от джоба си сандвич и почна спокойно да дъвче. Поне за миг можеше да не мисли, да не се тревожи. И в главата му не отекваха никакви думи.
Имаше нужда само от още три неща, за да е напълно щастлив: банан, бутилка бира и свобода.
Около час по-късно „Роувър“ започна настоятелно да бръмчи, после зае позиция между него и водата и упорито зазвъня.
Фибен се изправи с въздишка, изтупа се и тръгна обратно към затвора. По ветровитите улици бяха останали съвсем малко шими.
Силви все още дежуреше на бюрото си.
— Добре ли прекара, Фибен?
— Трябва да дойдеш с мен някой път. Можем да се отбием в Парка и да ти покажа някои неща — намигна й той.
— Вече съм ги виждала, забрави ли? Наистина внушително, доколкото си спомням. — Но тонът на Силви не отговаряше на закачките й. Изглеждаше напрегната. — Влизай, Фибен. Ще прибера Роувър.