ПОСТЪПВАМ СПОРЕД ТРАДИЦИИТЕ НА ГАЛАКТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО, ДОКОЛКОТО СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА ГИ РАЗБЕРА.
Фибен беше научил достатъчно под ръководството на Гейлит, за да разбере колко по-добър е този вариант. Той отново заяви съгласието си и записващата точка за пореден път промени цвета си. Фибен подаде диска на Гейлит.
„Важното е да опитаме“ — каза си той, макар да знаеше, че начинанието е безнадеждно.
— А сега — обърна се Гейлит към Силви, — каква е наградата, за която спомена? Какво искаш?
Силви прехапа устна, погледна я и посочи Фибен.
— Него. Искам да го споделиш с мен.
— Какво? — Фибен понечи да се надигне, но Гейлит го укроти с бърз жест и помоли Силви:
— Обясни.
Шимито сви рамене.
— Не бях сигурна каква връзка има помежду ви.
— Никаква! — разпалено отвърна Фибен. — Но откъде накъде…
— Млъкни, Фибен — безстрастно каза Гейлит. — Той е прав, Силви. Ние нямаме никакъв договор, нито групов, нито моногамен. И за какво е всичко това? Какво искаш от него?
— Не е ли очевидно? — Силви го погледна. — Каквато и да е била категорията му преди, сега той е на практика бяла карта. Виж удивителните му постижения във войната и начина, по който отблъсна И-титата въпреки численото им преимущество не веднъж, а на два пъти в Порт Хеления. И само един от случаите ще е достатъчен, за да повиши статуса му. А сега Сюзеренът го кани за представител на расата. Такъв род внимание остава завинаги. Ще си остане, който и да спечели войната. Вие знаете това, доктор Джоунз, нали?
Гейлит кимна.
— Сега той е бяла карта — заключи Силви. — Аз съм зелена. Освен това ми харесва. Толкова е просто.
„За мен ли става дума? Аз да съм някакъв си проклет белчо?“ — Фибен избухна в смях от абсурдността на всичко това. Едва сега му се проясни към какво се стреми шимито.
— Който и да спечели — спокойно продължи Силви, без да му обръща внимание, — независимо дали Земята, или губруанците, аз искам детето ми да бъде на върха на Ъплифта и да бъде закриляно от Бюрото. Детето ми ще има бъдеще. А аз ще имам внуци и част от утрешния ден.
Силви очевидно влагаше страст. Но Фибен не беше в настроение да й съчувства. „Метафизични глупости!“ — помисли си той. А и тя дори не говореше на него. Говореше на Гейлит, обръщаше се към нея!
— Хей, не мислите ли, че и аз имам какво да кажа по този въпрос? — възрази той.
— Разбира се, че не, глупчо — отвърна му Гейлит и поклати глава. — Ти си шен. Мъжкият шим би изчукал и някоя коза, ако няма подръка нищо по-добро.
Преувеличаваше, но това беше стереотип, основан на достатъчно истина, за да накара Фибен да се изчерви.
— Но…
— Силви е привлекателна и наближава розовото. Какво мислиш, че ще направиш, щом излезеш на свобода, ако всички ние предварително сме съгласни, че дългът и удоволствието ти съвпадат? — Гейлит се обърна. — Не, решението не зависи от теб. А сега за последен път запази малко тишина, Фибен. — И Гейлит се обърна към Силви:
— Аз не го притежавам. — Тя се намръщи. — Единственото, което искам от теб, е да го отведеш в планините. И да не те е докоснал дотогава, разбрахме ли се? Получаваш възнаграждението си, когато той стигне в безопасност при партизаните.
Силви кимна и протегна ръка. Гейлит я пое.
Когато тя излезе, Фибен най-после възвърна речта си.
— В лекомислените ти теории има прекалено много предположения, Гейлит. Какво, по дяволите, те кара да си толкова сигурна…
— Не съм сигурна в нищо! — изръмжа тя. И смутеното й, наранено изражение го смая повече от всичко, което се беше случило тази вечер.
Гейлит скри очите си с длани.
— Съжалявам, Фибен. Просто действай така, както мислиш, че е най-добре. Само те моля да не се обиждаш. В момента никой от нас не може наистина да си позволи да е горд. Във всеки случай Силви не иска чак толкова много, нали?
Фибен долови потиснатото напрежение в гласа й и гневът му се стопи.
— Ти… ти сигурна ли си, че ще се оправиш?
Тя сви рамене.
— Предполагам. Сюзеренът навярно ще ми намери друг партньор. Ще положа всички усилия, за да отложа нещата, колкото мога.
Фибен прехапа устни.
— Ще се върна при теб с известие от човеците, обещавам.
Изражението й му подсказа, че тя почти не се надява. Но се усмихна.
— Добре, Фибен. — Гейлит протегна ръка и нежно докосна лицето му. — Знаеш ли — прошепна тя. — Наистина ще ми липсваш.
Мигът свърши. Гейлит отдръпна ръка и лицето й отново стана сериозно.
— А сега най-добре събери каквото искаш да вземеш със себе си. Междувременно ще ти кажа някои неща, които трябва да разкажеш на генерала. Ще се опиташ ли да ги запомниш?