— Да естествено. — Той се натъжи. Дали някога отново щеше да зърне нежността, проблеснала толкова за кратко в очите й? Отново изцяло делова, тя го следваше из стаята, докато той събираше храна и облекло. Продължи да му говори чак докато на вратата се почука.
64.
Гейлит
След като те тръгнаха, тя седна на дюшека, зави се презглава с одеялото, прегърна коленете си и бавно се залюля в ритъма на самотата си.
Не беше съвсем самотна. Всъщност би било много по-добре, ако беше така. Гейлит усещаше до себе си спящия шен, намъкнат в пижамата на Фибен, който тихо издишаше слаби изпарения от опиата, оставил го в безсъзнание. Пазачът условник нямаше да се свести още много часове. Гейлит обаче знаеше, че това спокойно време навярно няма да продължи толкова дълго, колкото съня му.
Не, не бе съвсем сама. Но Гейлит Джоунз никога не се беше чувствала толкова откъсната, толкова изолирана.
„Клетият Фибен — помисли си тя. — Може би Силви е права за него. Той определено е един от най-добрите шенове, които съм срещала. И все пак… — Тя поклати глава. — И все пак той видя само част от пътя на този заговор. А аз дори не мога да му кажа за останалата. Не и без да разкрия какво знам на скритите ни слушатели.“
Не знаеше дали Силви е искрена, или не. Но беше сигурна, че Силви изобщо не е заблудила губруанската охранителна система.
Гейлит изсумтя от самата идея — че едно малко шими е способно да излъже мониторите на И-титата по такъв начин, че те да не го открият незабавно. „Не, всичко стана прекалено лесно. Било е нагласено.“
От кого? Защо?
Имаше ли всъщност някакво значение?
„Изобщо не сме имали никакъв избор, разбира се. Фибен трябваше да приеме предложението.“
Чудеше се дали ще го види отново. Ако това беше просто ново изпитание за разумност, наредено от Сюзерена на Благопристойността, спокойно можеха да го върнат на следващия ден с похвали за още една „присъща реакция“… присъща за едно особено напреднало неошимпанзе от авангарда на расата клиент.
Тя потръпна. До тази нощ никога не се беше сещала за такива неща, но Силви го бе направила много хитро. Дори отново да ги съберяха заедно, между нея и Фибен никога вече нямаше да е същото.
От друга страна, това май не беше просто ново изпитание, нагласено от Сюзерена на Благопристойността. И ако се окажеше права, някоя друга фракция на губруанците трябваше да е отговорна за това бягство. Навярно някой от другите Сюзерени или…
Гейлит отново поклати глава. Не знаеше достатъчно даже само за да предполага. Нямаше необходимите данни. Или може би просто беше прекалено глупава, за да разбере подобна ситуация.
Навсякъде около тях се разиграваше игра и те на всеки етап, изглежда, нямаха избор по кой път да поемат. Фибен трябваше да тръгне тази нощ, независимо дали предложението беше капан, или не. Тя трябваше да остане и да се бори с капризи, които не разбираше. Такава бе предопределената й участ.
Чувството, че е манипулирана, че не разполага с истинска власт над собствената си съдба, й беше познато. Фибен тепърва започваше да привиква с него, но тя цял живот бе живяла с това чувство.
Някои от старовремските религии на Земята включваха концепцията за предопределението — вярване, че всички събития са предварително установени още от самия акт на Творението и че така наречената „свободна воля“ е само илюзия.
Скоро след Контакта, преди два века, човеци философи запитали първите галактяни, които срещнали, какво мислят за тази и за много други идеи. Извънземните мъдреци отвърнали покровителствено: „Това са въпроси, които могат да се зададат единствено на някой нелогичен вълконски език“. Типичен отговор. „Парадокси не съществуват“ — уверяваха галактяните.
И не са останали никакви тайни за разгадаване… или поне не такива, които да могат да разберат същества като земянитите.
Всъщност за галактяните предопределението изобщо не бе толкова мъчно за разбиране. Повечето смятаха, че на вълконския клан е предопределена тъжна и кратка история.
Гейлит внезапно си спомни за времето, прекарано на Земята, когато беше срещнала един неоделфин — стар, пенсиониран поет. Той й разказваше за случаи, когато плувал в следите, оставяни от огромните китове, заслушан часове наред в подобните им на стон песни за древни богове. Тя остана поласкана и очарована, когато старият ’фин съчини песен специално за нея.
Гейлит реши, че стихът трябва да е още по-силен на тринарен — хибридният език, който обикновено използваха неоделфините за поезията си. Тя не го знаеше, разбира се, но дори на англически алегорията се бе запечатала в ума й.