Фибен кимна. Планът звучеше добре. Хареса му фактът, че по пътя ще има няколко места, където да променят решението си, ако възникнат проблеми или им се отворят други възможности. Например можеха да опитат да стигнат до южната точка на залива. Врагът навярно нямаше да очаква двамата бегълци да се насочат право към новия им хиперпространствен шунт! Там щяха да бъдат паркирани много строителни машини. Ако успееше да отмъкне някоя, или дори кораб, може би в края на краищата наистина щеше да заслужи бяла карта!
Той бързо разтърси глава, за да отхвърли тази мисъл, защото тя го караше да си спомня за Гейлит. По дяволите, тя вече му липсваше.
Тръгнаха. Започна да ръми. Силви вдигна качулката на анорака си, но Фибен остави своята свалена. Щеше да се намокри, но пък щеше да вижда и да чува.
Над морето блесна мълния, чу се далечно мрачно ръмжене. Фибен отново хвана ръката на спътничката си.
— Никой няма да излезе в морето в такова време, Силви.
— Поне един ще излезе, Фибен — поклати глава тя. — Всъщност не трябва да ти го казвам, но той е… той е контрабандист. Още отпреди войната. Лодката му има покритие за лошо време и може частично да се потопява.
Фибен премигна.
— Какво контрабандира след нашествието?
— Шими, понякога. До и от остров Силмар.
— Силмар! Ще ни откара ли там?
Тя се намръщи.
— Обещах на Гейлит да те отведа в планината. Пък и не съм сигурна, че мога да се доверя дотолкова на този капитан.
Но главата на шима вече се беше завъртяла. Половината от човеците на планетата бяха интернирани на остров Силмар! Защо да остава при Робърт и Атаклена, които, в края на краищата, бяха почти деца, когато можеше да отнесе въпросите на Гейлит на експертите в университета!
— Ще постъпим според ситуацията — каза той. Но вече беше решен сам да прецени този контрабандист. Навярно под прикритието на бурята щеше да се окаже възможно!
Скоро стигнаха до доковете — всъщност недалеч от мястото, където Фибен беше прекарал част от следобеда, загледан в чайките. Дъждът вече се сипеше на ненадейни пориви. Всеки път, когато вятърът го отнасяше, въздухът оставаше поразително чист и подчертаваше всеки мирис — от разлагаща се риба до смрадта на бира от рибарската кръчма от другата страна на пътя, откъдето в нощта се процеждаше тъжна музика и все още светеха няколко лампи.
Ноздрите на Фибен се разшириха. Той изсумтя и се опита да проследи нещо, което като че ли изчезваше и се появяваше в непостоянния дъжд.
Спътничката му го изведе зад някакъв ъгъл и Фибен видя кея. Няколко големи тъмни сенки се люлееха, вързани една до друга. Една от тях несъмнено беше лодката на контрабандистите. Фибен отново спря Силви.
— По-добре да побързаме — настоя тя.
— Рано е още — отвърна той. — В лодката ще бъде претъпкано и задушно. Ела тук отзад. Има нещо, което може и да нямаме шанс да направим доста дълго.
Тя го изгледа озадачено. Той я дръпна зад ъгъла, в сенките, прегърна я и тя се вцепени, после се отпусна и вдигна лицето си към него.
Фибен я целуна. Силви отвърна на целувката му.
Той започна да хапе с устни лявото й ухо, продължи по линията на челюстта й и надолу по шията. Силви въздъхна.
— О, Фибен. Само да имахме време. Само да знаеш колко…
— Шт — каза той, после със замах свали анорака си и го пусна на земята.
— Какво… — започна тя. Но шенът я привлече да седне върху дрехата и се настани зад нея.
Напрежението й мъничко се отпусна, когато той започна да прокарва пръсти през козината й и да я пощи.
— Уф — каза Силви. — За миг си помислих…
— Кой, аз? Би трябвало да ме познаваш повече, миличка. Аз съм от тези, които обичат бавната работа. Не съм от онези — хоп-хоп и готово. Имаме време.
Тя обърна глава към него и му се усмихна.
— Радвам се. Така или иначе, още седмица няма да бъда розова. Макар че, искам да кажа, всъщност не е необходимо да чакаме толкова дълго. Просто…
Думите й рязко секнаха, когато лявата ръка на Фибен плътно се стегна около гърлото й. С бързо движение той бръкна в анорака й, отвори джобния й нож и го опря до сънната й артерия. Силви изцъкли очи.
— Една дума — прошепна той право в ухото й. — Един звук и ще нахраниш чайките. Разбра ли?
Тя рязко кимна. Фибен усети как бие пулсът й — вибрацията се пренасяше и по острието на ножа. Собственото му сърце не биеше много по-слабо.
— Произнасяй думите безгласно — прегракнало каза той. — Ще ги разбирам по движението на устните ти. А сега ми кажи, къде са скрити устройствата за следене?