— Нали разбираш, миличка. Трябва да се държа като блестящ пример за шимството, за да получа тази награда. А кой супершен отива право в нещо, което вече знае, че е капан? А? Не, Силви. Сигурно така или иначе ще ни хванат. Но трябва да ни хванат, докато правим всичко възможно, за да избягаме, в противен случай номерът просто няма да мине! Разбираш ли какво искам да кажа?
Тя премигна няколко пъти и накрая кимна.
— Слушай — приятелски прошепна Фибен. — Успокой се! Трябва да се радваш, че прозрях този номер. Това просто значи, че нашето дете ще е още по-хитро малко копеленце. Сигурно ще намери начин да вдигне във въздуха детската си градина.
— Да — тихо рече тя. — Май си прав.
Фибен отпусна ръката с ножа и се изправи. Това беше критичният миг. Стига да извикаше, слугите на Сюзерена на Цените и Предпазливостта незабавно щяха да се хвърлят върху тях.
Вместо това тя свали от ръката си часовника-пръстен и го подаде на Фибен. Устройството за следене.
Гълъбарникът беше там, където си го спомняше — зад някаква зле поддържана групова къща в махалата до пристанището. Очевидно всички вече спяха. Фибен колкото се може по-тихо се вмъкна в кафеза.
Беше влажно и миришеше на птици. Тихото гукане на гълъбите му напомни за квакуанците.
— Хайде, пиленца — прошепна той. — Ще ми помогнете да излъжем вашите братовчеди тази нощ.
Помнеше това място от една от разходките си. Двамата със Силви не можеха да напуснат района на пристанището, докато не се освободяха от пръстена. Така че…
Гълъбите се разшаваха. Докато Силви пазеше отвън, Фибен хвана една охранена птица и завърза пръстена-часовник за крака й.
— Прекрасна нощ за дълъг полет, нали? — прошепна той и хвърли гълъба във въздуха. После повтори процедурата със собствения си часовник, за всеки случай.
Остави вратата отворена. Ако птиците се върнеха рано, губруанците можеха да последват сигнала на устройството дотук. Но типичното им шумно кацане щеше да вдигне във въздуха цялото ято.
Фибен се поздрави за хитростта си и после двамата със Силви затичаха на изток, надалеч от пристанището. Скоро бяха в порутената промишлена зона. Фибен знаеше къде се намира. Беше идвал и по-рано тук, заедно с невъзмутимия кон Тайхо. Малко преди да стигнат стената даде знак за спиране. Трябваше да си поеме дъх. Силви като че ли изобщо не се беше уморила.
„Е, тя е танцьорка, разбира се“ — помисли си той.
— Добре, сега се събличаме — каза Фибен.
За нейна чест, Силви дори не мигна. Логиката беше неизбежна. Нейният часовник можеше и да не е единственото устройство за следене. Тя бързо засъблича дрехите си и свърши преди него. Когато всичко лежеше на купчина, Фибен кратко, оценяващо подсвирна. Силви се изчерви и попита:
— Сега какво?
— Сега тръгваме към оградата — отвърна шенът.
— Към оградата ли? Но, Фибен…
— Хайде. И без това от известно време искам да я огледам отблизо.
Само след неколкостотин метра стигнаха до широката ивица земя, която галактяните бяха изравнили около целия Порт Хеления.
— Фибен — каза Силви. — Не можем да отидем там. Стражевите глобуси…
— Да — замислено я прекъсна Фибен. — Тъкмо се чудех колко ли са необходими за оградата около целия град. Десет хиляди? Двайсет? Трийсет?
Той си спомняше роботите-стражи около много по-малкия и чувствителен периметър на бившето тимбримско посолство. Онези машини се бяха оказали съвсем незначителни в сравнение с „Роувър“ или с бойните роботи, които използваха в битка Войниците на Нокътя.
„Дали и тези са такива?“ — помисли си той и направи още една крачка напред.
— Фибен! — Силви, изглежда, изпадаше в паника. — Хайде да опитаме с портата. Можем да кажем на пазачите… можем да им кажем, че са ни ограбили. Че сме селяни от фермите на гости в града и че са ни откраднали дрехите и паспортите. Ако се държим достатъчно тъпо, може би просто ще ни пуснат да минем!
„Да, естествено.“ Фибен пристъпи още по-близо. Сега стоеше на не повече от десетина метра от оградата. Видя, че тя се състои от редици тесни, свързани с жица отгоре и отдолу летви. Беше избрал място между два от блестящите глобуси — почти по средата. И все пак, докато приближаваше, изпита силното усещане, че го наблюдават.
Да, наблюдаваха го. Губруанските войници вече бяха тръгнали насам. Щяха да пристигнат след няколко минути. Беше най-добре да се маха. Да бяга. Веднага!
Пулсът му биеше бързо, устата му бе пресъхнала. Разтревожен, той се насили и направи още една крачка към оградата.
Почти осезаем страх като че ли се затвори отвсякъде около него, както тогава, когато беше чул предсмъртния вик на бедния Саймън Левин по време на безполезната, напразна битка в космоса. Изпитваше мрачно предчувствие за предстояща гибел. Тленността предизвикваше… усещане за безплодността на живота.