Фибен бавно се обърна и погледна Силви.
И се усмихна.
— Долни лайняни птички! — изсумтя той. — Това изобщо не са стражеви глобуси! Това са тъпи пси-излъчватели!
Силви премигна и зяпна.
— Сигурен ли си?
— Ела и се убеди сама — каза той. — Изведнъж ще се почувстваш уверена, че те наблюдават. После ще си помислиш, че всички Войници на Нокътя идват след теб.
Силви преглътна, сви юмруци и излезе на оголената ивица. Стъпка по стъпка. Фибен я наблюдаваше. Трябваше да й отдаде дължимото. Някое по-слабо шими би се обърнало и избягало с писъци много преди да стигне до него.
По челото й избиваха капчици пот, смесваха се с пръските на дъжда.
Част от него, сякаш отдалече, оценяваше голото й тяло. Това му помагаше да се разсее. „Значи наистина е кърмила.“ Някои шимита често подправяха бледите следи, предизвикани от износването на детето и кърменето, за да се направят по-привлекателни, но в този случай бе ясно, че Силви е раждала. „Каква ли е историята й?“
Тя застана до него, здраво стиснала очи, и прошепна:
— Какво… какво става с мен сега?
Фибен се вслуша в собствените си чувства. Мислеше си за Гейлит и за тъгата й за нейния приятел и закрилник, гигантския шим Макс. Мислеше си за шимите, които бе видял разкъсани на части от смайващото оръжие на врага.
Спомни си Саймън.
— Чувстваш се така, сякаш най-добрият ти приятел в целия свят току-що е умрял — нежно й каза той и пое ръката й. Тя му отвърна със силно стискане, но по лицето й се плъзна облекчение.
— Пси-излъчватели. И това… и това е всичко? — Тя отвори очи. — Тези… Тези долни лайняни птички!
Фибен избухна в смях. Силви бавно се усмихна.
Смееха се, застанали под дъжда насред река от тъга. Смееха се и когато сълзите им накрая спряха, заедно изминаха останалия път до оградата, като все още се държаха за ръце.
— Щом ти кажа, бутай. С всичка сила.
— Готова съм, Фибен. — Силви приклекна, здраво стъпила на земята, опряла рамене на една от високите пластмасови летви и стиснала с ръце стената.
Фибен зае същата поза и заби крака в калта. После на няколко пъти си пое дълбоко дъх.
— Добре, бутай!
Започнаха заедно да натискат. Летвите се раздалечиха на няколко сантиметра. „Еволюцията никога не отива напразно“ — помисли си Фибен, докато натискаше с всичка сила.
Преди милион години човеците бяха преминавали през всички болки на самоъплифтирането, докато развивали онова, което според галактяните можело единствено да бъде дарено — разума, способността да мислиш и да копнееш за звездите.
Междувременно обаче предците на Фибен също не бяха бездействали. „Ние набирахме сила!“ Фибен се съсредоточи върху тази мисъл, докато на челото му не избиха капчици пот и покритите с пластмаса летви не простенаха. Той изсумтя и усети отчаяните напъни на Силви, чийто гръб потръпваше до крака му.
— Ох! — Силви загуби опората си в калта, подхлъзна се и падна. Еластичните летви отскочиха и запратиха Фибен върху нея.
Минута-две просто останаха да лежат на земята задъхани. После Силви каза:
— Моля те, скъпи… не тази вечер. Боли ме главата.
Фибен се разсмя, претърколи се настрани, отпусна се по гръб и се закашля. Имаха нужда от смях. Това беше най-добрата защита срещу постоянните атаки на пси-глобусите. Вълните паника прииждаха и плъзваха в мислите им, но смехът ги отблъскваше.
Изправиха се и отидоха да видят какво са постигнали. Дупката беше вече значително по-голяма, навярно десет сантиметра. Но все още не бе достатъчно широка. А Фибен знаеше, че не им остава много време. Щяха да им трябват поне три часа, за да имат някаква надежда да стигнат до хълмовете преди зазоряване.
Ако успееха да минат през оградата, поне бурята щеше да е на тяхна страна. Върху тях се изсипа нов порив на дъжда и те отново седнаха на земята. През последния половин час мълниите бяха започнали да се приближават. Гръмотевиците разтърсваха дърветата.
„Мечешка услуга“ — помисли си Фибен. Защото макар и несъмнено да заглушаваше губруанските скенери, дъждът им пречеше да хванат здраво плъзгавите летви. Калта беше ужасна.
— Готова ли си? — попита той.
— Естествено, ако спреш да размахваш това твое нещо пред лицето ми — каза Силви. — Разсейва ме, нали знаеш.
— Нали каза на Гейлит, че искаш да споделиш точно това, скъпа. Пък и си го виждала по-рано, на Могилата на Мълнията.
— Да — усмихна се тя. — Но не изглеждаше съвсем същото.
— О, я млъквай и бутай — изръмжа Фибен. Продължиха да натискат оградата.