Този път се подхлъзна Фибен и еластичният материал го отхвърли. Пак паднаха задъхани в калта.
Дъждът вече плющеше. Фибен избърса лицето си и погледна към дупката. „Може би е дванайсет сантиметра. Ифни! Та това изобщо не е достатъчно.“
Усещаше пленителната мощ на пси-глобусите, които излъчваха в черепа му мрачната си тъга. Това подкопаваше силите му и подтикваше и него, и Силви към примирение. Чувстваше се ужасно натежал. Бавно се изправи и се облегна на упоритата ограда.
„По дяволите, опитахме се. Заслужихме си признанието. Пък и почти успяхме. Само ако…“
— Не! — внезапно извика той. — Не! Няма да ви позволя! — Хвърли се към дупката, опита да се провре през нея, започна да се извива и гърчи. Някъде в мрака точно зад оградата удари мълния и освети свободните поля и гори, а отвъд тях — мамещите подножия на планината Мулун.
Разнесе се гръм, който разлюля оградата. Летвите стиснаха Фибен и той зави в агония, отскочи и падна на земята до Силви, вцепенен от болка. Но след миг отново беше на крака. Ново просветване разкри смръщилите се облаци. Шенът изкрещя към небето. После удари по земята. Кал и камъчета полетяха нагоре, когато ги запрати с шепа във въздуха. Нов гръм ги върна обратно в лицето му.
Вече не съществуваше такова нещо като реч. Нито думи. Онази негова половина, която знаеше за тези неща, се гърчеше в шок; други, по-стари, по-яки части взеха контрол над ума му.
Сега съществуваше единствено бурята. Вятърът и дъждът. Мълниите и гръмотевиците. Шенът се удряше по гърдите, сгърчил устни, оголил зъби към жилещия дъжд. Бурята пееше на Фибен, отекваше в земята и в пулсиращия въздух. Той й отвръщаше с вой.
Тази музика не беше дребнаво човешко нещо. Не беше поетична като китовите фантомни сънища на делфините. Не, това бе музика, която той ясно усещаше чак в костите си. Тя го люлееше. Разтърсваше го. Повдигаше го като парцалена кукла и го захвърляше в калта. Той отново се изправяше, плюеше и дюдюкаше.
Чувстваше погледа на Силви върху себе си. Тя пляскаше по земята и го зяпаше с широко отворени, развълнувани очи. Това само го накара да заудря още по-силно по гърдите си и да вика по-високо. Фибен разбираше, че вече не е унил! Хвърляше камъни във въздуха и крещеше предизвикателства към бурята, призоваваше мълнията да дойде и да го грабне!
И тя покорно дойде. Блясък изпълни пространството, зареди го с електричество, накара козината на шена да се изправи и да заискри. Беззвучен рев като ръка на гигант го запрати право в стената.
Фибен извика и преди да изпадне в безсъзнание, ясно усети мириса на горяща козина.
66.
Гейлит
Дъждът плющеше по керемидите. Тя внезапно отвори очи в мрака. Беше сама. Изправи се, загърна се в одеялото и се приближи до прозореца.
Бурята вилнееше из Порт Хеления и съобщаваше за окончателното настъпване на есента. Мрачните облаци тътнеха гневно и заплашително.
Нямаше изглед на изток, но Гейлит облегна бузата си до студеното стъкло и обърна лице натам.
Стаята беше успокояващо топла. Въпреки това тя потръпна от внезапен хлад.
67.
Фибен
Очи… очи… очи навсякъде около него. Въртяха се и танцуваха, блестяха в мрака и му се подиграваха.
Появи се слон — вървеше през джунглата, събаряше всичко по пътя си и тръбеше; очите му бяха пламнали, червени. Шимът се опита да избяга, но животното го хвана, вдигна го с хобот и го понесе, като го друсаше, разтърсваше и трошеше ребрата му.
Искаше да каже на слона вече да го изяде или стъпче… само да свърши с всичко това! След малко обаче започна да свиква. Болката заглъхна и се превърна в болезнено пулсиране, а друсането се установи в постоянен ритъм…
Първото нещо, което осъзна, беше, че дъждът някак си не уцелва лицето му.
Лежеше по гръб върху нещо, което усещаше като трева. Навсякъде около него тътнеше бурята, вече поотслабнала. По краката и тялото му се сипеше вода. И все пак нито капчица не падаше върху носа и устата му.
Фибен отвори очи, за да види защо… и как така е останал жив.
На фона на неясно светлеещите облаци се очертаваше силует. Недалеч се стовари мълния и за миг освети лицето, надвесило се над неговото. Силви загрижено го гледаше и държеше ръката му в скута си.
— Къде… — Но от устата му излезе само грак. Като че ли гласът му беше изчезнал. Смътно си спомни епизода с крясъците и воя към небето… Сигурно затова гърлото толкова го болеше.
— Навън сме — каза Силви точно толкова високо, колкото да я чуе в дъжда. Фибен премигна. „Навън ли?“
Успя да вдигне глава и се огледа.