На фона на бурята беше трудно да види нещо. Но все пак успя да различи смътните очертания на дървета и ниски хълмове. Обърна се наляво. Силуетът на Порт Хеления не можеше да се сбърка, особено извиващата се линия мънички светлинки по губруанската ограда.
— Но… но как се добрахме дотук?
— Пренесох те — кратко отвърна тя. — Не беше в много добра форма за разходка сред като разби стената.
— Разбил съм стената?
Тя кимна. В очите й блестеше светлина.
— Мислех си, че съм виждала танци на мълнията, Фибен Болгър. Но този счупи всички рекорди. Кълна се. Ако доживея до деветдесет години и имам стотина почтителни внуци… пак не знам дали ще мога да им разкажа за това така, че да ми повярват.
Постепенно започна да му се прояснява. Спомни си гнева, яростта си от това, че е стигнал толкова близо и все пак е толкова далеч от свободата. И изпита срам, че се е поддал така на беса, на животинското в себе си.
„Бяла карта, а?“ Фибен изсумтя, разбирайки колко глупав е бил Сюзеренът на Благопристойността да избере шим като него за такава роля.
— Трябва да съм се побъркал за известно време.
Силви го докосна по лявото рамо. Той потръпна, сведе очи и видя ужасно изгаряне. Странно, като че ли не го болеше толкова, колкото десетките по-малки рани и натъртвания.
— Ти се подигра с бурята, Фибен — тихо каза тя. — Предизвика я да дойде при теб. И когато тя дойде… ти я накара да изпълни заповедта ти.
Фибен затвори очи. „О, Всеблаго. Пак тези тъпи, суеверни глупости.“
И все пак част от него, дълбоко в душата му, изпита задоволство. Сякаш тази негова част наистина вярваше, че е имало причина и следствие, че е направил точно това, което описваше Силви!
— Помогни ми да седна.
Хоризонтът се залюля и пред очите му заплуваха кръгове. После светът спря и Фибен й даде знак да му помогне да се изправи.
— Трябва да си починеш, Фибен.
— Когато стигнем Мулун — отвърна той. — Сигурно скоро ще се зазори. А и бурята няма да трае вечно. Хайде, ще се облегна на теб.
Тя преметна здравата му ръка през рамото си и по някакъв начин успяха да станат.
— Знаеш ли — каза той, — ти си силно малко шими. Хм. Носила си ме през целия път дотук, а?
Тя кимна и го погледна. В очите й блестеше одевешната светлина. Фибен се усмихна.
— Добре — рече той. — Адски добре.
С накуцване те заедно поеха на изток към смръщените хълмове.
Пета част
Отмъстителите
В древни времена, когато царувал Посейдон и корабите на човека били слаби като клечки, зла участ сполетяла един тракийски товарен кораб, който се разбил по време на ранна зимна буря. Всички загинали под бесните вълни освен талисмана на кораба — една маймунка.
По волята на съдбата, точно когато маймунката загубила и последна надежда, се появил делфин. Като знаела за огромната обич между човека и делфина, маймунката извикала:
— Спаси ме! Заради клетите ми дечица в Атина!
Бърз като мълния, делфинът й предложил широкия си гръб.
— Ти си много странен, дребен и грозен за човек — казал делфинът, когато маймунката отчаяно се вкопчила в него.
— Сред хората минавам за доста красив — отвърнала маймунката и се хванала по-здраво. Делфинът се насочил към сушата.
— Казваш, че си човек от Атина? — попитало предпазливото морско създание.
— Наистина, кой би твърдял подобно нещо, ако не е така? — заявила тя.
— Значи познаваш Пирея? — продължил да разпитва подозрителният делфин.
Маймунката бързо отвърнала:
— О, да! Пирея е моя скъпа приятелка. Разговарях с нея само преди седмица!
След тези думи делфинът ядосано се разтърсил и хвърлил маймунката в морето да се удави. Поуката от тази история, както можете да се досетите, е, че човек винаги трябва да си мери думите, когато се преструва на такъв, какъвто не е.
68.
Галактяните
Образът на холографския екран трептеше. Това не беше изненадващо, защото сигналът идваше от много парсеци разстояние, пречупен през нагънатото пространство на трансферния пункт Пурмин.
И все пак за Сюзерена на Благопристойността посланието бе прекалено ясно.
Пред пиедестала му бе изобразена разнообразна сбирка от същества. Той разпознаваше повечето от расите. Например имаше един пила — нисък, космат и с кочанести ръце. Имаше и един висок, върлинест з’танг, застанал до паякообразен серентин. Един би-гле разсеяно се мръщеше, навил се до същество, което Сюзеренът не успя да разпознае веднага и което сигурно беше клиент или домашно животно.
Освен това, за изненада на Сюзерена, делегацията включваше синтианин и човек.