— Съмнявам се — отвърна Меган. — Може би… може би изобщо не е за квакуанците.
— Но тогава за кого?
Меган сви рамене. Кайли отбеляза:
— Изглежда, представителите на Института по Ъплифт също не са наясно.
Настъпи продължително мълчание. После Кайли отново каза:
— Доколко според вас има значение фактът, че говорителят е човек?
Меган се усмихна.
— Очевидно е било замислено като присмех срещу губруанците. Човекът може да е само младши чиновник-стажант в местния филиал на Института по Ъплифт. Поставянето му пред пилите, з’тангите и серентините означава, че Земята още не е победена. И някои сили искат да покажат това на губруанците.
— Хм. Пилите. Те са трудни клиенти и членове на сороския клан. Издигането на човек за говорител може да е обида срещу губруанците, но не е гаранция, че Земята е в цветущо положение.
Меган разбираше какво има предвид Кайли. Ако соросите вече доминираха в космоса на Земята, очакваха ги тежки времена.
Отново настъпи тишина. После се обади полковник Мейвън.
— Споменаха за хиперпространствен шунт. Това е скъпо. Губруанците трябва да отдават голямо значение на тази церемония.
„Наистина“ — помисли си Меган. Знаеше, че по този начин полковникът прави предложение пред Съвета, и разбираше, че ще й е трудно да оправдае придържането си към съвета на Ютакалтинг.
— Цел ли ни предлагате, полковник?
— Да, госпожо координатор. — Мейвън изправи гръб и я погледна в очите. — Смятам, че това е възможността, която чакахме.
Последваха одобрителни кимвания. „Те гласуват от скука, раздразнение и чиста клаустрофобия — помисли Меган. — И все пак това не е ли златен шанс да бъдем хванати и загубени завинаги?“
— Не можем да атакуваме, щом са пристигнали пратеници от Института по Ъплифт — подчерта тя и видя, че всички разбират колко важен е този факт. — Съгласна съм обаче, че е възможно да ни се отваря възможност, по време на която да нанесем удар.
Единодушието беше очевидно. В дъното на ума си Меган чувстваше, че всъщност би трябвало да има повече обсъждания. Но тя също беше изпълнена с нетърпение.
— В такъв случай ще пратим нови заповеди на майор Пратахулторн. Той ще получи карт бланш с единственото условие всички атаки да привършат до първи ноември. Съгласни ли сте?
Последва просто вдигане на ръце. Командир Кайли се поколеба, сетне се присъедини, за да направи гласуването единодушно.
„Започнахме“ — помисли си Меган. И се зачуди дали пъкълът е отредил специално място за майки, които пращат собствените си синове на бой.
70.
Робърт
Беше станал рано и преглеждаше схемата за водене на военни действия на майор Пратахулторн.
Беше оригинална, професионална. Различните варианти предлагаха многобройни ефикасни начини за използване на ограничените въстанически сили, за да ударят врага, и то да го ударят здраво. Единственото, което оставаше, беше изборът на подходяща цел. Имаше няколко възможни решения, всяко от които би трябвало да свърши работа.
И все пак нещо в цялата схема се струваше на Робърт погрешно. Документът не усили увереността му, както се беше надявал. Той почти си представи, че в пространството над главата му се оформя нещо — нещо бегло напомнящо за тъмните облаци, забулвали планината по време на съвсем неотдавнашната буря — символичен израз на неговата тревога.
В другия край на стаята под одеялата се помръдна някаква фигура. Показа се стройна ръка, а след това — гладък прасец и бедро.
Робърт се съсредоточи и изтри нищото, което беше оформил с простата си аура-сила. То бе започнало да въздейства на сънищата на Лидия и нямаше да е честно да й налага собствените си притеснения. Въпреки отскорошната физическа близост в много отношения те все още си оставаха непознати.
Робърт си напомни, че последните няколко дни бяха имали и положителни страни. Бойният план например показваше, че Пратахулторн най-после приема сериозно някои от идеите му. А прекараното с Лидия време му беше доставило нещо повече от физическо удоволствие. Робърт не беше осъзнавал колко много му липсва простото докосване от собствения му вид. Човеците можеха и да издържат на самота повече от шимите — които изпадаха в дълбока депресия, ако дълго нямаха партньор за пощене, но мъжете и жените човеци също като маймуните имаха своите нужди.
И все пак мислите на Робърт продължаваха да блуждаят. Дори по време на най-страстните мигове с Лидия той непрекъснато мислеше за друга.
„Наистина ли трябваше да тръгне? От гледна точка на логиката няма причина, налагаща й да отиде до връх Фоси. За горилите вече се грижат добре.“