Разбира се, горилите можеха просто да са извинение. Извинение, за да избяга от неодобрителната аура на майор Пратахулторн. Извинение, за да избегне искрящите разреждания на енергия от човешката страст.
Атаклена може би беше права, че в това Робърт да търси собствения си вид няма нищо нередно. Но логиката не бе всичко. Тимбримката също имаше чувства. Млада и самотна, тя можеше да бъде наранена дори от нещо, за което знаеше, че е правилно.
— По дяволите! — промърмори Робърт. Думите и графиките на Пратахулторн се бяха слели в мъгла пред очите му. — По дяволите, тя ми липсва.
Зад завесата, която отделяше помещението от останалите пещери, нещо се раздвижи. Робърт погледна часовника си. Все още нямаше четири сутринта. Той се изправи и нахлузи панталоните си. Всякакво непредвидено вълнение по това време най-вероятно носеше лоши новини. Това, че врагът бездействаше през последния месец, не означаваше, че така и ще си остане. Навярно губруанците бяха предусетили плановете им и първи нанасяха удар!
Разнесе се пляскане на боси крака по камък.
— Капитан Онийгъл? — попита някакъв глас иззад завесата. Робърт се приближи и я дръпна. Едно задъхано шими куриер дишаше тежко.
— Какво става? — попита Робърт.
— По-добре елате веднага.
— Добре. Само да си взема оръжието.
Шимито поклати глава.
— Не е битка, сер. Шими са… току-що пристигат от Порт Хеления.
Робърт се намръщи. Нови попълнения от града пристигаха на малки групички почти през ден. За какво беше цялото това вълнение? Чу, че Лидия се размърдва. Разговорът беше обезпокоил съня й.
— Добре — рече той. — Ще ги разпитаме малко по-късно…
— Сер! Ама това е Фибен! Фибен Болгър, сер. Той се върна.
Робърт премигна.
— Какво?
Зад него се чу движение.
— Роб? — повика го Лидия. — Какво…
Робърт извика, разцелува смаяното шими, после прегърна Лидия, вдигна я във въздуха и я завъртя.
— Какво…? — понечи да попита тя, но млъкна.
Робърт вече беше изчезнал.
Всъщност нямаше нужда да бързат. Фибен и придружителите му все още бяха далеч. Когато конете им се показаха по пътеката от север, Лидия вече се бе облякла и се беше присъединила към Робърт на скалата. Сивата светлина на зората тъкмо скриваше последните бледи звезди.
— Всички са на крака — отбеляза Лидия. — Вдигнали са дори майора. Шимите се щурат навсякъде и бърборят. Трябва да е някой важен шен.
— Фибен ли? — разсмя се Робърт и духна в шепи, за да ги стопли. — Да, може да се каже, че Фибен е необикновен.
— Това успях да схвана. — Тя засенчи очи от блясъка на изгряващото слънце и се загледа в изкачващата се група, която тъкмо излизаше иззад един завой. — Да не е онзи с превръзките?
— А? — Робърт я погледна. Зрението на Лидия беше биоорганично подсилено по време на подготовката в морската пехота и той малко й завиждаше. — Няма да се изненадам. Фибен винаги попада в някакви каши. Твърди, че не иска. Казва, че всичко се дължало на вродената му тромавост, но винаги съм подозирал, че има склонност към неприятностите. Не познавам друг шим, който дава мило и драго, само за да има какво да разказва.
След минута той различи лицето на приятеля си, извика и вдигна ръка. Фибен се ухили и му махна в отговор, макар че лявата му ръка беше обездвижена от превръзка. До него, яхнало светла кобила, яздеше някакво шими, което Робърт не познаваше.
От пещерата дойде шим пратеник и отдаде чест.
— Серове, майорът иска вие и лейтенант Болгър да слезете долу веднага, щом той пристигне.
Робърт кимна.
— Моля те, предай на майор Пратахулторн, че веднага ще отидем.
Когато конете изкачиха последния завой, Лидия плъзна ръката си в неговата и Робърт почувства внезапна вълна едновременно на удоволствие и вина. Стисна дланта й и се опита да не проявява външно раздвоението си.
„Фибен е жив! — помисли си той. — Трябва да съобщя на Атаклена.“
Майор Пратахулторн имаше навика нервно да подръпва едното или другото си ухо. Докато слушаше отчетите на подчинените си, той се въртеше на стола, от време на време се навеждаше, за да промърмори нещо в инфокладенеца или да поиска някаква информация. В такива моменти може и да изглеждаше разсеян, но ако говорещият замълчеше или дори само забавеше, майорът нетърпеливо щракваше с пръсти. Очевидно Пратахулторн имаше бърз ум и беше в състояние да върши едновременно няколко неща. Това му държане обаче бе много затруднително за някои от шимите — често ги правеше нервни и завързваше езиците им. Това пък, на свой ред, не повишаваше мнението на майора за партизаните, които само доскоро бяха под командването на Робърт и Атаклена.