„Ясно — помисли Макс. — Аз съм в ръцете на фанатици.“ Той мислено каза сбогом на шените, шимитата и хлапетата от груповото си семейство, особено на старшата си групова жена, която знаеше, че няма да види никога вече.
— Вие допуснахте две грешки — каза той на похитителите си. — Първо, оставихте ме да разбера, че Гейлит е жива, а Фибен пак ви е направил на глупаци. Като знам това, всичко останало няма никакво значение.
— Радвай се на краткото си удоволствие — изръмжа Желязната хватка. — Пак ще ни окажеш голяма помощ, за да докараме бившия ти шеф зад решетките.
— Може би — кимна Макс. — Но втората ви грешка беше, че ме оставихте завързан за това…
И бясно дръпна веригата. Двамата му пазачи паднаха на земята преди да успеят да я пуснат.
Макс се разкрачи и размаха тежката верига. Черепът на единия от шимите колаборационисти се пръсна. Другият търговец се спъна в отчаяния си стремеж да се измъкне и събори и тримата квакуанци като кегли.
Макс закрещя от радост, развъртя веригата нагоре и я уви около скелите над главата си.
Да я закачи беше по-лесното. Бяха прекалено зашеметени, за да реагират навреме и да го спрат. Но когато се изкачи, загуби ценни секунди, за да я размотае. Тъй като бе закачена за белезниците му, не можеше да я свали.
„Сега накъде?“ — зачуди се той, когато събра звената й. Забеляза от дясната си страна бели пера, затова се затича в обратната посока и бързо се заизкачва по стълбата към следващото равнище.
Разбира се, да избяга беше абсурдна идея. Имаше само две краткосрочни цели: да нанесе колкото е възможно повече щети и после да сложи край на собствения си живот, преди да могат да го насилят против волята му да предаде Гейлит.
Първата цел постигаше, докато тичаше — вършееше с веригата всяко копче, тръба или деликатен на вид уред, който можеше да достигне. Някои съоръжения бяха по-здрави, отколкото изглеждаха, но други чудесно се разбиваха и политаха на парчета. Табли с инструменти се срутваха отвисоко и се стоварваха върху преследвачите му долу.
Макс обаче продължаваше да се оглежда за нови възможности. Щом не си беше осигурил някакво сечиво или оръжие преди да настъпи моментът, трябваше да се опита да се добере достатъчно високо за един добър скок през парапета.
Някакъв губруански техник и двама квакуански помощници се появиха иззад ъгъла, потънали в техническа дискусия на цвъртящия си език. Макс развъртя веригата. Разхвърча се перушина и единият квакуанец възвърна загубената си способност да лети. Макс ревна срещу втория и го цапардоса. Разхвърча се облак пух и перушина.
— С искрените ми уважения — каза Макс възпитано. Де да знаеш — може би камерите записваха всичко. Гейлит му бе казала, че няма проблем да убива птичките, стига да го прави учтиво.
От всички страни завиха алармени инсталации и сирени. Макс бутна квакуанеца през парапета и отново се закатери по стълбите. Едно равнище по-горе откри толкова съблазнителна цел, че просто не можеше да я подмине току-така. Голяма кола, пренасяща около тон деликатни фотонни части, стоеше изоставена съвсем близо до ръба на някаква товарна платформа. Около шахтата на асансьора нямаше никакви пазачи. Без да обръща внимание на виковете и шума, Макс опря рамо в задната част на колата и изсумтя:
— Тръгвай!
Машината леко се люшна.
— Хей! Ето го! — чу се викът на някакъв шим. Макс се напрегна още повече. Колата бавно тръгна напред.
— Ти! Бунтовникът! Престани!
Разнесе се шум от стъпки. Прекалено късно. Инерцията щеше да довърши работата си. Машината и товарът й полетяха през ръба на платформата. „А сега да я последвам“ — помисли си Макс.
Но краката му отказаха да се подчинят, внезапно мускулите му се сгърчиха. Той разпозна агонизиращите ефекти от неврозашеметяването. Отхвърлянето го завъртя достатъчно, за да види оръжието в ръката на Желязната хватка.
Ръцете на Макс конвулсивно се свиха, сякаш стискаха гърлото на условника. Отчаяно му се прииска да падне назад, в шахтата.
Успя! Макс разбра, че е победил, докато политаше покрай площадката. Изгарящата вцепененост нямаше да трае дълго. „Сега сме квит, Фибен“ — помисли си той.
Но в края на краищата не стана така. Макс някак отдалеч усети, че вцепенените му ръце изскачат от ставите си. Падането му изведнъж спря. Белезниците се впиха до кръв в китките му, здравата верига се опъна нагоре към площадката. През металната решетка на платформата Макс видя Желязната хватка да държи края на веригата. Гледаше го и се усмихваше.
Макс примирено въздъхна и затвори очи.