Свести се от някаква отвратителна миризма. Премигна и смътно различи мустакато неошимпанзе със счупена капсула в ръка. От нея все още се разнасяше ужасна воня.
— А, свести се, виждам.
Макс беше нещастен. Болеше го навсякъде от зашеметяването и едва можеше да се помръдне. Ръцете и китките му сякаш горяха. Бяха завързани зад гърба му и навярно бяха и счупени.
— К… къде съм? — попита той.
— Във фокуса на хиперпространствения шунт — кратко отвърна Желязната хватка.
Макс се изплю.
— Ти си долен лъжец.
— Както искаш — сви рамене другият. — Просто реших, че заслужаваш обяснение. Разбираш ли, тази машина е специален вид шунт, наречен „усилвател“. Предназначен е да изважда образи от мозъка и да ги изяснява така, че всички да ги разбират. По време на церемонията той ще бъде под контрола на Института, но представителите му още не са пристигнали. Така че днес ще го попретоварим мъничко, просто за проверка. Обикновено се предполага, че обектът ще сътрудничи, така че процесът да завърши сполучливо. Днес обаче… е, това просто няма никакво значение.
Остро, цвъртящо възражение се разнесе зад Желязната хватка. През тесния отвор се виждаха техниците на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.
— Време е! — кресна главният квакуанец. — Бързо! Размърдайте се!
— Защо бързаш толкова? — попита Макс. — Страхуваш се, че някоя друга губруанска фракция може да е чула за суматохата и да е тръгнала насам ли?
Желязната хватка беше започнал да затваря вратичката, но сега спря и сви рамене.
— Всичко това означава, че имаме време да ти зададем само един въпрос. Но ще ни свърши работа. Само ни кажи всичко за Гейлит!
— Никога!
— Няма да си в състояние да се съпротивляваш — разсмя се Желязната хватка. — Опитвал ли си се някога да не мислиш за нещо? Няма да си в състояние да избягваш мислите си за нея. А щом веднъж намери за какво да се хване, машината ще измъкне и останалото от теб.
— Ти… ти… — Макс се мъчеше да открие думите, но този път не му се удаде. Започна да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от фокуса на огромните намотани тръби, насочени към него от всички страни. Но силата му се беше стопила. Не можеше да направи нищо.
Освен да не мисли за Гейлит Джоунз. Но като се опитваше да не го прави, разбира се, той мислеше за нея! Макс простена. Машината започна да му акомпанира с тихо бръмчене. Изведнъж сякаш гравитационните полета на стотици космически кораби заиграха по кожата му.
А в ума му вихрено се понесоха хиляди образи. Все нови и нови и всичките — на бившата му работодателка и приятелка.
— Не! — Макс се бореше да измисли нещо. Не трябваше да се опитва да не мисли за нищо. Просто трябваше да си открие друг обект. Трябваше да открие нещо ново, върху което да съсредоточи вниманието си през оставащите секунди преди да бъде разкъсан на части.
Разбира се! В продължение на седмици го бяха разпитвали, интересувайки се само от гартляни, гартляни и нищо друго освен гартляни. Беше се получило нещо като песен. Сега за него то се превърна в мантра.
— Къде са предразумните? — бяха настоявали те. Макс се съсредоточи и въпреки болката просто нямаше как да не се разсмее.
— Глупави… тъпи… идиотски…
Изпълни го презрение към галактяните. Искаха да извлекат образ от него? Е, нека усилеха това!
Навън, в планините и горите — той знаеше — наближаваше зазоряване. Представи си дърветата и най-близкото нещо до гартляни, което можеше да измисли, а после се разсмя на създадения от самия него образ.
В последните си мигове се заливаше от смях над идиотщината на живота.
72.
Атаклена
Есенните бури отново се бяха завърнали, само че този път като огромен циклонен фронт, който се носеше към долината Сайнд. В планините бушуваха яростни вихри, които отнасяха листата на дърветата и ги запращаха да се въртят във въздуха.
Вулканът също бе започнал да бучи. Тътнежът му беше по-нисък от този на вятъра, но разтърсванията правеха горските животни още по-нервни, докато се гушеха в бърлогите си или примираха, здраво вкопчени в люлеещите се клони.
Разумът не бе сигурна закрила от мрака. В палатките си сред забулените гънки на планината шимите се вкопчваха един в друг и слушаха стенещите ветрища. От време на време някой от тях се поддаваше на напрежението и изчезваше с крясъци в гората, само за да се върне след час-два раздърпан и засрамен, целият в листа и вейки.
Горилите също бяха напрегнати, но го проявяваха по друг начин. Нощем те се втренчваха в носещите се облаци с мълчаливо, съсредоточено внимание и душеха, сякаш търсеха или очакваха нещо. Атаклена не успя да се сети за какво й напомня това тази вечер, но по-късно, в собствената си палатка под плътния покров на гората, без усилие долови тихото им пеене — отвръщаха на бурята.