Песента я приспа, но на известна цена.
Очакване… тази песен, разбира се, щеше да примами нещо, което не беше изчезнало съвсем.
Главата на Атаклена се мяташе върху възглавницата. Пипалцата й се развяваха — търсеха и биваха отблъсквани, проучваха и срещаха непреодолима преграда. Постепенно, сякаш без да бърза особено, се оформи познатата същина.
— Тутсунуканн… — въздъхна тя, неспособна да се събуди или да избегне неизбежното. Той се оформи над главата й, сътворен от онова, което не съществуваше.
— Тутсунуканн, с’ах браннитсун. А’туиллит’т…
Тимбримите не молеха за милост, особено от вселената на Ифни. Но Атаклена се беше превърнала в нещо, което бе едновременно и много по-голямо, и много по-малко от обикновена тимбримка. Сега тутсунуканн имаше съюзници. Към него се бяха присъединили визуални образи, метафори. Неговата аура на заплаха беше усилена, почти осезаема, изпълнена с допълнителна материя от човешки кошмари.
— … с’ах браннитсун… — умолително въздъхна в съня си тя.
Нощните ветрове блъскаха палатката й и сънуващият й ум оформяше крила на огромни птици. Те злобно летяха точно над върховете на дърветата и блестящите им очи търсеха, търсеха…
Леко вулканично разтърсване разтрепери земята под походното й легло и Атаклена потръпна, представяйки си подземни същества — мъртъвците, неотмъстените, прахосания Потенциал на този свят — унищожени и ликвидирани от буруралите толкова отдавна. Те се гърчеха точно под повърхността на треперещата земя и търсеха…
— С’ах браннитсун, тутсунуканн!
Тя чувстваше допира на собствените си развяващи се пипалца като мрежи и крачета на мънички паячета. Гийровият порой прати гномчета, извиващи се под кожата й, да се заемат с оформянето на нежелани промени.
Атаклена простена, когато глифът на ужасния смях на очакването закръжи по-близо и я загледа, наведе се над нея, протегна се…
— Генерале? Госпожице Атаклена. Извинете ме, госпожице, будна ли сте? Съжалявам, че ви безпокоя, но…
Шимът замълча. Беше понечил да влезе, но стъписано се олюля назад, когато Атаклена внезапно седна с раздалечени очи, с разширени като на котка ириси и с извити от сънлив страх устни.
Изглежда, тимбримката не то видя. Той премигна, втренчен в пулсациите, които пълзяха бавно като вълни по шията и раменете й. Над развълнуваните й пипалца за миг зърна нещо ужасно.
В този момент той едва не избяга. Трябваше да положи усилие, за да намери кураж и вместо да побегне да преглътне, да издържи и с мъка да произнесе думите.
— Г-госпожице, м-моля ви. Аз съм… Сами…
Бавно, сякаш привлечена от най-чисто усилие на волята, светлината на съзнанието се върна в осеяните със златисти точици очи. Те се затвориха и отново погледнаха. Атаклена потръпна, после се стовари напред.
Сами стоеше и я държеше, докато тя се разтърсваше в ридания. В този момент, зашеметен, уплашен и удивен, шимът можеше единствено да мисли колко лека и крехка е тя в ръцете му.
— … Именно тогава Гейлит се убеди, че трикът, ако Церемонията изобщо е трик, трябва да е много фин. Виждате ли, Сюзеренът на Благопристойността, изглежда, е направил пълен обрат по отношение на шимския Ъплифт. Отначало той бе убеден, че ще открие доказателства за злоупотреби, а навярно даже и повод да отнеме неошимпанзетата от човеците. Но сега Сюзеренът, изглежда, сериозно търси… търси подходящи представители на расата…
Гласът на Фибен Болгър идваше от малко възпроизвеждащо устройство, поставено върху грубите греди на масата. Атаклена слушаше записа, който й беше пратил Робърт. В доклада на шима имаше и забавни моменти. Неукротимият добър характер и сухите остроумия на Фибен й помогнаха да повдигне клюмналия си дух. Сега обаче, докато предаваше идеите на доктор Гейлит Джоунз за намеренията на губруанците, гласът му се бе понижил и звучеше сдържано, почти засрамено.
Атаклена просто усещаше неспокойствието на Фибен. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.
Тя се усмихна на иронията. „Той започва да осъзнава кой и какъв е и това го плаши.“ Атаклена му съчувстваше. Разумните същества се стремяха към мир и покой, а не да са хаванът, в който съдбата окончателно стрива съставките си.
В ръката си тимбримката държеше медальона с нишката-завещание на майка си и тази на баща си. Тутсунуканн беше надделял, поне за миг. Но Атаклена някак си разбираше, че глифът се е върнал за добро. Вече нямаше да има сън, нито почивка, докато тутсунуканн не се превърнеше в нещо друго. Този глиф беше една от най-големите известни прояви на квантовата механика — вероятностна амплитуда, която бръмчеше и пулсираше в облак от несигурност, обременен с хиляди билиони възможности. Щом вълновата функция се провалеше, всичко останало бе чиста гибел.