— … деликатно политическо маневриране на толкова много равнища — сред местните лидери на нашественическите сили, сред фракциите на губруанския роден свят, между губруанците и техните врагове и възможни съюзници, между губруанците и Земята и сред различните галактически Институти…
Тя погали медальона. Понякога не е необходимо присъствието на някого, за да почувстваш неговата същина.
Всичко беше прекалено сложно. Какво ли си мислеше, че ще постигне Робърт, като й пращаше записа? Да не би да смяташе, че тя ще се зарови в някакво огромно хранилище на галактическа мъдрост — или ще направи някакво заклинание — и някак си ще им предложи политика, която да ги преведе през всичко това?
Тя въздъхна. „О, татко, какво ли разочарование съм аз за теб.“
Медальонът като че ли завибрира в треперещите й пръсти. За миг й се стори, че изпада в нов транс, който я повлича към отчаянието.
— … За Дарвин, Всеблагото и Грийнпийс! — извади я от пропадането гласът на майор Пратахулторн. Тя отново се заслуша.
— … цел!…
Атаклена потръпна. Така. Нещата наистина бяха ужасни. Сега всичко бе ясно. Особено внезапната, натежала настоятелност на нетърпеливия й глиф. Когато дискът свърши, тя се обърна към помощниците си — Илейн Суу, Сами и доктор де Шрайвър. Шимите търпеливо я гледаха.
— Ще се кача на върха — каза момичето.
— Но… но бурята, госпожице. Току-що премина. А освен това и вулканът. Обмисляхме възможността за евакуиране.
Атаклена се изправи.
— Едва ли ще се бавя много. Моля ви, не пращайте никой да ме пази или търси, това само ще ми попречи и ще ме затрудни в онова, което трябва да сторя.
Тя спря до входа на палатката и усети как вятърът опъва плата, сякаш за да намери някакъв процеп, през който да надзърне вътре. „Бъди търпелив. Идвам.“ Отново се обърна към шимите и каза тихо:
— Моля ви, погрижете се конете да са готови, когато се върна.
И излезе.
Връх Фоси димеше на местата, където изпаренията не можеха изцяло да се смесят с росата. От листата падаха капки.
Атаклена упорито се изкачваше по тясната животинска пътека. Знаеше, че уважават желанията й. Шимите бяха останали долу и нямаше да й пречат.
Денят започваше с ниски облаци, които се спускаха над върховете като предни отряди на някакво нереално нашествие. Между тях се виждаха ивици тъмносиньо небе. Човешкото зрение сигурно дори би различило няколко упорити звезди.
Атаклена се изкачваше заради височината, но може би още повече заради уединението. Тук горе горският живот беше още по-рядък. Тя търсеше празнота.
На едно място останки от бурята преграждаха пътеката — някаква подобна на плат материя, която тимбримката бързо разпозна. Парашутите на плочестия бръшлян.
Те й припомниха, че долу в лагера шимите техници се опитваха да следват стриктно разписание и разработваха варианти на горилските стомашни бактерии, за да успеят навреме за определения от природата краен срок. Сега обаче, изглежда, графикът на майор Пратахулторн нямаше да позволи планът на Робърт да се осъществи.
„Каква глупост — помисли си Атаклена. — Как ли човеците са издържали толкова дълго?“
Сигурно бяха имали късмет. Беше чела за техния двайсети век, когато, изглежда, нещо по-голямо от шанса на Ифни им беше помогнало да се промъкнат покрай сигурната гибел… гибел не само за самите тях, но и за цялото бъдеще на разумните раси, които можеха да се родят на техния богат плодороден свят. Разказът за това навярно беше една от причините, поради които толкова много раси се страхуваха или мразеха к’ху-нон, вълконите. Късметът им до ден днешен си оставаше тайнствен и необясним.
Земянитите казваха: „Отивах си за едното нищо“. Болната, ограбена бедност на Гарт беше нищо в сравнение с онова, което те лесно биха могли да сторят на Земята.
„Колцина от нас биха се справили по-добре при подобни обстоятелства?“ Това беше въпросът, който се криеше под всички самодоволни, надменни пози и под цялото презрение, сипещо се от великите кланове. Защото те никога не бяха подлагани на изпитанието на вековете невежество, които човечеството бе изстрадало. Как ли трябваше да се е чувствало — без патрони, без Библиотека, без древна мъдрост, само с яркия пламък на ума, неканализиран и ненасочван, свободен да предизвиква Вселената или да пропилява света? Не бяха много клановете, които се осмеляваха да си зададат този въпрос.