„Трябва да е изпитала огромна нужда“ — помисли си той. За пръв път дъщеря му беше опитала нещо, за което нито един от родителите й не я беше подготвил. Нито пък можеше да го усвои в училище.
— Съобщение ли получи, колега? — попита Коулт.
— Аз… — Ютакалтинг навлажни устните си. Но как би могъл да обясни, че всъщност не е получил абсолютно нищо? Не, случило се бе това, че дъщеря му беше приела предложението, което сам й отправи, като остави в ръцете й собствената си нишка и тази на покойната си жена. Тя беше поискала дълга, който родителите дължат на детето — сами да го въведат в един странен свят.
Никога не би трябвало да се отправя предложение, ако не се съзнава отлично какво ще се случи, ако то бъде прието.
„Тя наистина ме изстиска докрай.“ Чувстваше се така, сякаш от него не беше останало нищо. И след всичко това пак нямаше гаранция, че тя е преживяла изпитанието. Или че то не я е довело до лудост.
„Не трябва ли в такъв случай да легна на земята и да умра? — Ютакалтинг потръпна. — Не, струва ми се. Все още не.“
Тенанинът въздъхна, дихателните му процепи пропляснаха.
— Иска ми се да си честен с мен, колега. Боли ме, когато съм принуден да смятам, че криеш разни неща.
Как ли не се беше опитвал Ютакалтинг да накара Коулт да произнесе тези думи! А сега дори не можеше да се насили да прояви интерес.
— Какво искаш да кажеш? — попита той.
— Искам да кажа, че започвам да подозирам, че знаеш повече, отколкото ми казваш, за това тайнствено същество, чиито следи видях — раздразнено отвърна тенанинът. — Предупреждавам те, Ютакалтинг, че сглобявам устройство, което ще реши тази загадка. По-добре ще е да бъдеш откровен с мен, преди сам да открия цялата истина!
74.
Гейлит
Новият планетарен филиал на Библиотеката беше красив — куб без прозорци, чиито пастелни оттенъци подхождаха отлично на околните варовикови скали.
Въздухолетът кацна и Гейлит слезе и тръгна с квакуанския ескорт по павираната алея към входа на извисяващата се сграда.
Преди няколко седмици почти цялото население на Порт Хеления се беше стекло да гледа, когато огромен товарен кораб с размерите на губруански крайцер лениво се появи от сивото небе и спусна сградата на земята. Почти цял следобед слънцето остана скрито, докато техниците от Библиотечния институт наместваха светилището на познанието в новия му дом.
Гейлит се чудеше дали новата Библиотека наистина ще бъде от полза за гражданите на Порт Хеления. От всичките й страни имаше площадки за кацане, но изобщо не беше предвиден път за наземни коли, велосипеди или за изкачване на пешеходци от съседния град. Когато мина през украсения с колони портал, Гейлит си помисли, че сто на сто е първият шим, който влиза в това здание.
От сводестия таван струеше мека светлина… не, всъщност като че ли идваше едновременно отвсякъде. В центъра на залата се издигаше огромен червеникав куб и Гейлит веднага разбра, че сградата наистина е скъпа. Главното инфохранилище беше много пъти по-голямо от старото и се простираше на няколко километра оттук. Може би дори бе по-голямо от това в Централната библиотека на Земята в Ла Пас, където шимито беше провеждало научните си изследвания.
Но огромното пространство бе почти пусто в сравнение с постоянната, денонощна суетня, с която беше свикнала. Имаше губруанци, разбира се, както и квакуанци. Но не и земянити.
Докато Гейлит бързаше покрай тях някои се обръщаха да я видят. Тя предположи, че знаят точно коя е.
Страните й горяха.
— Мога ли да ви услужа с нещо, госпожице?
Гейлит бе помислила, че онова, което стоеше на платформата точно под сияещата спирала на Петте галактики, е някакво декоративно растение, но когато то я заговори, чак подскочи.
„Растението“ говореше на перфектен англически! Гейлит се вгледа в закръгления, издут листак, обточен със сребристи камбанки, които леко проблясваха при помръдване. Кафявият ствол водеше към възлести коренчета, които бяха подвижни и позволяваха на съществото бавно и тромаво да се тътри.
„Кантен — осъзна тя. — Разбира се, Институтите са осигурили и библиотекари.“
Вегеразумните кантени бяха стари приятели на Земята. Отделни кантени съветваха Земния съвет още от първите дни след Контакта, помагаха на вълконските човеци да си проправят път сред сложната, измамна джунгла на галактическата политика и да спечелят първоначалния си статус на патрони на независим клан. Въпреки това Гейлит сдържа порива си на надежда. Напомни си, че онези, които постъпят на служба в Галактическите институти, трябва да се откажат от всички предишни обвързвания, дори със собствените си раси, в полза на по-свещена мисия. Тук най-доброто, на което можеше да се надява, беше безпристрастност.