— Да — отвърна тя и се поклони. — Искам да прегледам информация по въпроса за Церемониите на Ъплифта.
Малките камбановидни неща — навярно сетивният апарат на съществото — издадоха звън, който звучеше почти развеселено.
— Това е много широка тема, госпожице.
Очакваше тази реакция и се беше приготвила да отвърне. И все пак бе обезкуражаващо да разговаря с разумно същество, което няма нищо дори далечно напомнящо на лице.
— Тогава ще започна с прост обзор, ако обичате.
— Много добре, госпожице. Сектор двайсет и две е пригоден за използване от човеци и неошимпанзета. Моля, идете там и се настанете удобно. Просто последвайте синята линия.
Тя се обърна и видя, че до нея се появява искряща холограма. Синята следа сякаш висеше във въздуха и водеше покрай подиумите към един далечен ъгъл на залата.
— Благодаря — тихо отвърна Гейлит.
Последва пътеводната линия и си представи, че чува зад себе си камбанки на шейна.
Сектор двайсет и две беше като дружелюбна, позната песен. До стандартния холопулт имаше стол, бюро и кушетка. Имаше дори добре известни варианти на инфокладенци и писалки, спретнато подредени върху стойка. Тя признателно седна до бюрото. Бе се страхувала, че ще трябва да стои изправена и да протяга врат, за да използва губруанските сектори.
Все пак се чувстваше нервна. Леко подскочи, когато екранът светна. Централното пространство се запълни с англически текст: МОЛЯ, ИСКАЙТЕ РЕГУЛИРАНЕ УСТНО. ПОРЪЧАНИЯТ ОБЩ КУРС ЩЕ ЗАПОЧНЕ ПО ВАШ СИГНАЛ.
— Общ курс… — промърмори Гейлит. Все пак щеше да е най-добре да започне от най-простото равнище. Това не само щеше да гарантира, че не е забравила някой жизненоважен принцип, но и щеше да й подскаже какво смятат за най-важно самите галактяни.
— Продължете — каза тя.
Страничните екрани светнаха с картини, представящи изображения на лица, лицата на други същества на светове, намиращи се на огромно разстояние и в пространството, и във времето.
„Когато природата създава нова предразумна раса, цялото галактическо общество се радва. Защото ще започне приключението на Ъплифта…“
Скоро старите знания й просветнаха и тя загуби всякаква представа за време.
„През някои периоди от галактическата история Церемониите на Ъплифта са били почти чисто формални. Расите патрони са носели отговорността за обявяването на своите клиенти за подходящи и просто се приемала думата им, че поверените им видове са готови. Имало е обаче и други епохи, през които ролята на Института по Ъплифт е била много по-важна, като например по време на Сумубулумската меритокрация, когато целият процес е бил под прекия надзор на Института.
Настоящата епоха попада между тези крайности и приема отговорността на патрона, но с посредничеството на широко участие на Института. То е нараснало след бума от провали в ъплифтирането преди четирийсет до шейсет хиляди години, довели до няколко тежки и позорни екологични холокоста. Днес патронът не може да гарантира сам за развитието на клиента си. Той трябва да позволи тясно наблюдение от страна на Етапния стъпник на клиента и на Института по Ъплифт.
Церемониите на Ъплифта вече са нещо повече от повърхностни празници. Те имат две други основни цели. Първо, те позволяват на представителите на расата клиент да бъдат подложени на изпитание — при сурови и тежки обстоятелства, — което да убеди Института, че расата е готова да приеме правата и задълженията, присъщи на следващия Етап. Освен това церемонията дава на расата клиент възможността да избере нов спътник за следващия Етап, който да я закриля и, ако е необходимо, да се застъпва за нея.
Критериите, използвани в изпитанията, зависят от равнището на развитие, което е достигнала расата клиент. Сред останалите важни фактори са фагоцитният тип (т.е. месоядни, вегетарианци, автофаги или ергогенни), модалност на придвижване (т.е. двукраки или четирикраки, амфибии, ролери или приседнали), ментална техника (т.е. асоциативни, екстраполативни, интуитивни, холографски или нулутативни)…“
Тя бавно си пробиваше път през „общия курс“. Беше доста тежко. Този филиал на Библиотеката щеше да има нужда от нови програми за превод, ако на обикновените шими от Порт Хеления позволяха да използват огромното хранилище на познание.
Въпреки това сградата беше чудесна — далеч, далеч по-голяма от нещастния малък филиал, който бяха имали преди. И за разлика от онзи в Ла Пас, тук нямаше постоянна блъсканица от стотици и хиляди обезумели читатели, които размахваха привилегировани карти и се караха около терминалите. Гейлит се чувстваше така, сякаш просто можеше да потъне тук в продължение на месеци и години, да пие и да пие от извора на познанието, докато то не прокапе от всичките й пори.