— Робърт, обясних ти, че онова, което е замислил майор Пратахулторн, най-вероятно ще завърши зле.
— Тогава му го кажи!
Разбира се, тя се беше опитала — след вечерята. Пратахулторн любезно бе изслушал предпазливото й обяснение за възможните последствия от действията срещу губруанския церемониален обект. Изражението му беше снизходително. Но когато тя свърши, майорът зададе само един въпрос: дали нападението ще се разглежда като атака срещу законния враг на земянитите, или срещу самия Институт по Ъплифта.
— След като пристигне делегацията от Института, обектът се превръща в негова собственост — беше отвърнала тя. — При това положение атаката ще е катастрофална за човечеството.
— Ами преди това? — дяволито попита той.
Атаклена раздразнено поклати глава.
— Дотогова губруанците все още притежават своя обект. Но това не е военен обект! Бил е построен за нещо, което може да се нарече свята цел. Благопристойността на този акт…
Известно време беше продължило така, докато не стана ясно, че целият спор е безполезен. Пратахулторн обеща да има предвид мненията им и с това приключи въпроса.
— Ще пратим съобщение на Меган — предложи Робърт.
— Струва ми се, че вече си го сторил — отвърна Атаклена.
Той се намръщи, потвърждавайки подозрението й. Разбира се, това, че беше действал през главата на Пратахулторн, нарушаваше протокола. Най-малкото щеше да изглежда като някое разглезено детенце, което тича да се оплаква на мамичка. Можеше дори да се схване като военна обида.
Постъпката му доказваше, че Робърт не иска открито да се противопостави на командира си не от страх за себе си, а от лоялност към положената клетва.
Наистина, той беше прав. Атаклена уважаваше неговата чест.
„Но аз не съм подчинена на същия дълг“ — помисли си тя. Фибен, който досега бе мълчал, я погледна и изразително извъртя очи към тавана. По отношение на Робърт те бяха в пълно единодушие.
— Вече казах на майора, че ударът срещу церемониалния обект може всъщност да направи на врага услуга — обади се Фибен. — В края на краищата те са го построили, за да го използват за гартляните. Какъвто и да е планът им за нас, шимите, това навярно е последното отчаяно усилие да компенсират някои от загубите си. Ами ако обектът е застрахован? Ние го взривяваме, а те ни обвиняват и прибират парите?
— Майор Пратахулторн спомена тази идея — каза Атаклена. — Намирам я за проницателна, но се опасявам, че той не я приема за много вероятна.
— Искаш да кажеш, че я мисли за бабини…
И млъкна, защото по студения камък отвън се разнесоха стъпки.
— Чук-чук! — каза някакъв женски глас иззад завесата. — Може ли да вляза?
— Заповядайте, лейтенант Маккю — покани я Атаклена. — Така или иначе, вече почти приключваме. — Смуглата жена влезе и седна на една от щайгите до Робърт. Той й се усмихна за миг, после веднага сведе очи.
Атаклена изпита болка, когато Маккю постави ръка върху коляното на Робърт и му заговори:
— Негова светлост иска да проведем ново бойно-планово заседание. — Тя се обърна към Атаклена и се усмихна. — Вие сте добре дошли да присъствате, ако желаете. Вие сте наш почетен гост, Атаклена.
Тимбримката си спомни времето, когато беше господарката на тези пещери и командваше своята армия. „Не трябва да позволявам това да ми повлияе“ — напомни си тя. Единственото, което имаше значение сега, беше да се погрижи тези същества да си навредят колкото е възможно по-малко през предстоящите дни.
И ако изобщо бе възможно, да довърши един номер. Номер, който самата тя все още едва разбираше, но който наскоро бе оценила.
— Не, благодаря, лейтенант. Ще отида да поздравя някои от моите приятели шими и после ще си почина. Яздихме дотук няколко дни.
Робърт се обърна да я погледне, преди да излезе с човешката си любовница. Над главата му като че ли кръжеше и леко трептеше облак. „Не знаех, че можеш да го правиш с глифове“ — зачуди се Атаклена. Изглежда, всеки ден научаваше нещо ново.
Фибен последва човеците с нехайна усмивка. На тимбримката за миг й се стори, че й намига заговорнически.
Когато всички излязоха, Атаклена започна да рови в чантата си. „Аз не съм обвързана от техния дълг — напомни си тя. — Нито от законите им.“
В пещерите ставаше съвсем тъмно, особено когато се угасеше единствената крушка, осветяваща целия коридор. Тогава острото зрение не беше преимущество, но пък тимбримската корона даваше много възможности.
Атаклена оформи малка група от прости, но особени глифове. Първият имаше единствената цел да се носи пред нея и да разузнава пътя в тъмнината.
Друг глиф се въртеше над главата й и се протягаше напред, за да се увери, че никой не знае за натрапника. В този участък на коридора не спяха шими — бяха отстранени заради офицерите човеци.