Лидия и Робърт патрулираха навън. Така че в тази част на пещерата оставаше само още една аура освен нейната. Атаклена внимателно се насочи към нея.
Допреди няколко дни изобщо не се беше опитвала да държи над главата си едновременно три бдителни глифа. Сега й изглеждаше лесно и естествено, сякаш го бе правила стотици пъти.
Беше изтеглила това и толкова много други умения от Ютакалтинг чрез метод, за който сред тимбримите се говореше рядко, а самият той още по-рядко се използваше.
„Превръщам се във войн на джунглата, събирам се с човек, а сега и това. О, колко биха се удивили съучениците ми.“
Чудеше се дали баща й е запазил някое от уменията, които тя така грубо бе отнела от него.
Майор Пратахулторн не хъркаше, разбира се. Сънят му беше лек и бдителен. Тя погали краищата на винаги вдигнатия му пси-щит, който охраняваше мислите, сънищата и военните му познания.
„Войниците им са добри и стават още по-добри“ — помисли си тя. През годините тимбримските съветници усилено бяха работили, за да научат вълконските си съюзници как да се превърнат в яростни галактически войни. И всъщност и тимбримите често се връщаха, усвоили някои очарователни трикове и идеи, които никога не биха могли да бъдат измислени от раса, развила се в условията на галактическата култура.
Но от всички земянитски служби единствено морските пехотинци не използваха извънземни съветници. Те бяха анахронизъм, истински вълкони.
Глифът з’шутан предпазливо приближи до спящия човек, докосна пси-щита на Пратахулторн и се плъзна по него.
Атаклена задиша малко по-спокойно. Ръката й се плъзна в джоба и извади стъклена ампула. Тя пристъпи по-близо и внимателно коленичи до кушетката. Поднесе ампулата с анестетичния газ до лицето на спящия мъж и пръстите й се напрегнаха.
— Аз не бих се осмелил — небрежно каза той.
Атаклена ахна. Преди да успее да се помръдне, ръцете му се хвърлиха напред и стиснаха китките й! На бледата светлина единственото, което видя, беше бялото на очите му. Макар да беше буден, пси-щитът му оставаше необезпокоен, продължаваше да излъчва вълни на дрямка. Тя разбра, че всичко това е фантазъм — грижливо подготвен капан!
— Вие и-титата просто не можете да не ни подценявате, нали? Даже вие, умниците тимбрими, като че ли никога няма да го разберете.
Заприиждаха хормоните на гийровата реакция. Атаклена се дръпна и се опита да се освободи, но беше като да се опитваш да избягаш от желязно менгеме. Свитите й нокти го задраскаха, но той сръчно ги спря с мазолестите си ръце. Тя се опита да се претърколи и да го ритне, но той натисна ръцете й и я задържа на колене. Силата му я накара да простене гласно. Газовата ампула падна на пода.
— Виждаш ли — дружелюбно каза Пратахулторн, — някои от нас смятат, че е грешка да правим каквито и да било компромиси. Какво можем да постигнем като се опитваме да се превърнем в добри галактически граждани? Дори да беше възможно, само щяхме да се превърнем в ужасии, в страшни неща, напълно противоположни на това, което означава да си човек. Във всеки случай тази възможност дори не е открита. Няма да ни позволят да станем граждани. Палубата е претъпкана. Заровете са хвърлени. И двамата знаем това, нали?
Атаклена дишаше тежко. Дълго, след като беше очевидно безполезен, гийровият порой продължаваше да я кара да се дърпа и съпротивлява на невероятната сила на човека. Подвижността и бързината бяха напълно безполезни срещу неговите рефлекси и тренировка.
— Ние си имаме тайни, нали знаеш — довери й Пратахулторн. — Неща, които не трябва да казваме даже на тимбримеките си приятели или дори на повечето от собствените си хора. Би ли искала да научиш какви са те? А?
Атаклена не успя да си поеме дъх, за да му отговори. В очите на Пратахулторн имаше нещо диво, някаква почти животинска ярост.
— Е, ако ти кажа някои от тях, това ще е смъртната ти присъда — каза той. — А аз все още не съм готов да реша това. Така че ще ти съобщя един факт, който някои от твоя народ вече знаят.
След миг той вече беше прехвърлил китките й в едната си ръка. Другата потърси и откри шията й.
— Виждаш ли, ние, морските пехотинци, сме научени как да обездвижваме и дори да убиваме и представители на съюзническа раса. Би ли искала да разбереш колко време ще ми отнеме да те оставя в безсъзнание, госпожице? Знаеш ли какво? Защо не започнеш да броиш?
Атаклена се дърпаше и бореше, но беше безполезно. Болезнен натиск се затвори около гърлото й. Въздухът започна да се сгъстява. Някъде отдалеч тя чу Пратахулторн да си мърмори: