— Тази вселена е дяволски ужасно място.
Съзнанието й изненадващо се върна. Натискът върху гърлото й, все още болезнен, се беше отпуснал. Тя пое глътчица въздух. Ръцете на Пратахулторн трепереха. Тимбримката разбра, че той продължава да натиска, но силата му някак си я нямаше!
Прегрялата й корона не можеше да й помогне. Тя беше в пълно неведение и недоумение. После хватката на Пратахулторн се отпусна и момичето се строполи на пода.
Човекът дишаше тежко. Чу се сумтене и после трясък, нещо се стовари върху кушетката. Някаква кана с вода се разби, разнесе се звук като от размазан инфокладенец.
Атаклена усети нещо под дланта си. Ампулата. Но какво ставаше с Пратахулторн?
Като се бореше с ензимното изтощение, тя заопипва пода, докато ръката й не хвана разбития инфокладенец. Пръстите й натиснаха бутона за включване и екранът на счупената машина разпръсна бледо сияние.
В мъждукащата светлина Атаклена видя замръзнала картина: майорът се напрягаше — мощните му мускули бяха изпъкнали и огромни — да се откопчи от две дълги кафяви ръце, които го държаха изотзад.
Пратахулторн се дърпаше и съскаше, но всичките му усилия да се освободи бяха напразни. Атаклена зърна над човешкото рамо две кафяви очи, поколеба се само за миг, после се хвърли напред с ампулата.
Сега Пратахулторн нямаше пси-щит. Омразата му беше открита за всички да я кенират, ако имат тази сила. Той се замята отчаяно, когато тимбримката протегна малкия цилиндър и го строши под носа му.
— Задържа си дъха — промълви неошимпанзето, когато облакът синя мъгла се разнесе около ноздрите на майора и бавно започна да пада надолу.
— Няма проблем — отвърна Атаклена и извади от джоба си още десет ампули.
Щом ги видя, Пратахулторн удвои усилията си да се откопчи, но това само приближи момента, в която накрая трябваше да си поеме дъх. Беше упорит. Изтекоха цели пет минути и дори тогава Атаклена подозираше, че е припаднал от аноксия, още преди да е усетил мириса на опиата.
— Як тип — каза Фибен, когато накрая го пусна. — Ама много здрави ги правят тези морски пехотинци. — Той потръпна и се тръшна до изпадналия в безсъзнание майор.
Атаклена вяло седна срещу него и тихо каза:
— Благодаря ти, Фибен.
Той сви рамене.
— По дяволите, какво е наказанието за предателство и нападение срещу патрон? И то само за един ден. — После се ухили. — Моля те, не казвай на никого, а? Може да не съм специалист, но се обзалагам, че това няма да ми спечели никакви точки пред Бюрото по Ъплифт.
Работата не беше свършила. Атаклена уморено последва Фибен, който носеше майора по мрачните тунели. Когато се прокрадваха покрай дремещия капрал на Пратахулторн, Атаклена се протегна напред с нежните си, почти отпуснати пипалца и успокои съня му. Войникът промърмори и се претърколи на кушетката си. Вече особено предпазлива, тя на два пъти се увери, че пси-щитът му не е трик и че той наистина спи дълбоко.
Фибен пъхтеше под тежестта на майора. Вървяха по някакъв страничен проход, който почти сигурно не беше известен на морските пехотинци. Поне не бе нанесен на картата на пещерата, която Атаклена беше прегледала преди малко.
Аурата на Фибен се натоварваше всеки път, когато удряше пръстите на краката си в тъмнината на извиващия се нагоре тунел. Несъмнено му се искаше да измърмори нещо нецензурно по повод тежестта на Пратахулторн, но запази коментарите си, докато най-после не излязоха във влажната тиха нощ.
— И? Сега какво, шефе? След няколко часа тук ще стане като стършелово гнездо, особено след като се върнат Робърт и онази… лейтенант Маккю. Искаш ли да доведа Тайхо и да откарам някъде този лош пример за земянитските клиенти? Това ще означава да дезертирам, но, по дяволите, и без това никога не съм бил много добър войник.
Атаклена поклати глава, протегна пипалцата на короната си и откри следите, които търсеше.
— Не, Фибен. Не бих могла да те моля за това. Пък и имаш друга задача. Избягал си от Порт Хеления, за да ни предупредиш за губруанското предложение. Сега трябва да се върнеш там и да посрещнеш съдбата си.
Фибен се намръщи.
— Сигурна ли си? Не се ли нуждаеш от мен?
Атаклена вдигна ръце пред устата си и издаде тих повик на нощна птица. От мрака се донесе слаб отговор. Тя се обърна към Фибен.
— Разбира се, че се нуждая. Всички се нуждаем от теб. Но мястото, където си най-полезен, е там, до морето. Освен това усещам, че искаш да се върнеш.
Фибен притисна палците на ръцете си един в друг.
— Това е лудост, нали?
Тя се усмихна.
— Не. Това е само още едно доказателство, че Сюзеренът на Благопристойността си разбира от работата, като е избрал теб… въпреки че може да е предпочитал да проявяваш малко повече уважение към патроните си.