Фибен се напрегна. После като че ли усети част от иронията й и се усмихна. По пътеката под тях се разнесе тихият тропот на конски подкови.
— Добре — каза той и се наведе, за да вдигне отпуснатото тяло на майор Пратахулторн. — Хайде, татенце. Този път ще бъда толкова нежен, колкото със собствената си девствена леля. — Той млясна с устни до бузата на военния и вдигна поглед към Атаклена. — По-добре ли сте, госпойце?
Нещо, което беше заела от баща си, накара пипалцата й да зашумят.
— Да, Фибен. — Тя се разсмя. — Много по-добре.
Лидия и Робърт не изказаха никакви подозрения, когато на зазоряване се върнаха и откриха, че командирът им липсва. Останалите земянитски морски пехотинци обаче гледаха Атаклена с открито недоверие. Няколко шими бяха минали през стаята на Пратахулторн и бяха разчистили всички следи от битката, преди който и да било от човеците да влезе там, но не можеше да се скрие фактът, че майорът е изчезнал, без да остави писмо или друг знак.
Робърт дори заповяда Атаклена да бъде държана в своята стая с морски пехотинец пред вратата, докато извършат разследване. Изпитваше облекчение от вероятното отлагане на планираната атака, но се правеше на притеснен. За разлика от него, лейтенант Маккю беше външно безразлична, сякаш майорът просто беше излязъл да се поразтъпче, но Атаклена можеше да усети, че земянитката е изпълнена със смут и противоречия.
Във всеки случай, не можеха да направят нищо. Вярно, пратиха групи за издирване и те настигнаха няколко от шимите на Атаклена, яздещи обратно към убежището на горилите. По това време обаче Пратахулторн вече не беше с тях. Той бе високо в дърветата, предаван от един горски гигант на друг, вече в съзнание и разпенен, но безпомощен и опакован като мумия.
Това беше случай, в който човеците плащаха за своя „либерализъм“. Те бяха превърнали клиентите си в индивиди и граждани, така че шимите бяха в състояние да осъзнаят залавянето на един за благото на всички. По свой собствен начин Пратахулторн им беше помогнал да разберат това със снизходителното си и неодобрително отношение. Въпреки това Атаклена бе сигурна, че към офицера ще се отнасят внимателно и грижливо.
Същата вечер Робърт председателстваше нов военен съвет. Неясният статус на Атаклена, поставена под домашен арест, беше отменен, така че да може да присъства. Фибен и шимските почетни лейтенанти също присъстваха, както и обикновените подофицери от морската пехота.
Нито Лидия, нито Робърт споменаха плана на Пратахулторн. Негласно се приемаше, че майорът не би искал той да се реализира без него.
— Може би е отишъл на лично разузнаване или на внезапна проверка на някой от аванпостовете. Възможно е да се върне през нощта или утре — съвсем невинно предположи Илейн Суу.
— Може би. Най-добре е обаче да приемем най-лошото — каза Робърт. Избягваше да поглежда към Атаклена. — Просто за всеки случай не е зле да пратим съобщение до убежището. Предполагам, че ще отнеме десетина дни, докато получим нови заповеди от Съвета, и още толкова, за да ни пратят заместник на майора.
Той очевидно имаше предвид, че Меган Онийгъл никога няма да му позволи да поеме отговорност.
— Е, аз пък искам да се върна в Порт Хеления — каза Фибен. — Имам възможност да се приближа до центъра на събитията. Пък и Гейлит се нуждае от мен.
— Какво те кара да мислиш, че губруанците ще те приемат, след като си избягал от тях? — попита Лидия Маккю. — Защо просто да не те застрелят?
Фибен сви рамене.
— Ако попадна не на тези губруанци, на които трябва, най-вероятно точно това ще направят.
Атаклена изчака, докато атмосферата не се сгъсти от мрачно напрежение, после каза само пет думи:
— Имаме нужда от баща ми.
За нейна изненада и Робърт, и Лидия кимнаха. Дори когато най-после пристигнеха заповеди от Съвета в изгнание, инструкциите щяха да са объркани и противоречиви, както винаги. Беше очевидно, че биха могли да се възползват от добър съвет, особено по въпроси, отнасящи се до галактическата дипломация.
„Маккю поне не споделя ксенофобията на Пратахулторн“ — помисли си Атаклена. Беше принудена да признае, че одобрява онова, което кенира в аурата на земянитската жена.
— Робърт ми каза, че сте сигурна, че баща ви е жив — каза Лидия. — Това е чудесно. Но къде е? Как можем да го открием?
Атаклена се наведе напред. Държеше короната си неподвижна.
— Зная къде е.
— Наистина ли? — Робърт премигна. — Но… — Гласът му пресекна, когато той се протегна, за да я докосне с вътрешното си сетиво за пръв път от предишния ден. Атаклена си спомни как се бе почувствала тогава, виждайки го да държи ръката на Лидия, и незабавно се противопостави на усилията му. После разбра, че е глупаво, и се отказа.