— Готово — отвърна Фибен и се обърна, за да й предложи гърба си за пощене. — Направи ми го, после аз ще го направя на теб.
Но тя поклати глава.
— Не такава игра, Фибен. Имах предвид нещо по-стимулиращо.
Тя се пресегна зад дървото и извади нещо. Очите на Фибен се разшириха.
— Барабан?
Силви нагласи между коленете си ръчно изработения инструмент.
— Вината е само твоя, Фибен Болгър. Ти ми показа нещо изключително и аз никога няма да се задоволя с по-малко.
Пъргавите й пръсти забарабаниха в бърз ритъм.
— Танцувай — каза тя. — Моля те.
Фибен въздъхна. Тя очевидно не се шегуваше. Беше луда, разбира се, каквото и да твърдеше Бюрото по Ъплифт. Обаче беше от онзи тип шимита, по които си падаше.
„Има някои неща, в които никога няма да сме като хората“ — помисли си той, взе един клон и го разклати за проба. После го хвърли и опита с друг. Лицето му вече бе зачервено и пълно с енергия.
Силви удряше барабана с бързо, бодро темпо, което го накара да задиша по-рязко. Блясъкът в очите й като че ли загряваше кръвта му.
„Така и трябва да бъде. Ние сме си ние“ — той знаеше това.
Фибен стисна клона с две ръце и го стовари върху съседния дънер. Разхвърчаха се листа и вейки.
— Уук… — каза той.
Вторият му удар беше по-силен и когато ритъмът се ускори, той извика по-високо.
Утринната мъгла се беше изпарила. Не тътнеха гръмотевици. Неуслужливата вселена дори не им осигури един-едничък облак в небето. И все пак този път Фибен навярно щеше да се справи и без мълнии.
78.
Галактяните
В губруанския Военен лагер Шестнайсет хаосът на върха беше започнал да оказва влияние и върху по-низшестоящите. Избухваха дрязги за разпределянето на личния състав и на доставките, за поведението на обикновените войници, чието презрение към поддържащия персонал достигаше нови и опасни равнища.
Кавги можеха да се чуят по време на работа, пост и тренировъчни упражнения.
Подполковникът, отговарящ за източните лагери, случайно беше на инспекционна обиколка и присъства лично на тези безредици. Той не губи време в нерешителност, а незабавно заповяда да се събере целият персонал на Лагер Шестнайсет. После привика главния администратор на лагера и капелана до платформата, върху която стоеше, и се обърна към събралите се под нея.
Известно време подполковникът им говори така — в убедителната му песен се бяха включили лагерният администратор и неговият духовен съветник, — докато най-после засрамените войници и останалите членове на персонала не започнаха да гукат заедно в усилващ се хор.
За кратко наистина се постигна единодушие.
79.
Гейлит
„… Дори сред онези редки и трагични случаи като вълконския вид са съществували груби версии на тези методи. Макар и примитивни, те включвали и ритуали на «двубой на честта» и по този начин държали агресивността и войната в някакви граници.
Да вземем например последния вълконски клан — «човеците» от Сол III. Преди откриването им от галактическата култура примитивните им «племена» често използвали ритуал, за да държат под контрол циклите на постоянно нарастващо насилие, което би трябвало да се очаква при такъв ненапътстван вид. (Несъмнено тези традиции произхождат от преиначените спомени за тяхната отдавна изчезнала раса патрон.)
Сред простите, но ефикасни методи, използвани от човеците преди Контакта (виж приложенията), е този на броенето на успехите за чест при американските индианци, изпитанието чрез двубой при средновековните европейци и възпирането чрез взаимно унищожение при континенталните племенни държави.
Разбира се, тези методи не притежават изтънчеността, деликатното равновесие и хомеостаза на съвременните правила на поведение, определени от Института за цивилизована война…“
— Стига. Почивка. Точка. Достатъчно.
Гейлит премигна. Грубият глас я откъсна от транса на четенето. Библиотечният елемент усети това и замрази текста пред нея.
Тя погледна наляво. Изтегнал се на кушетката, новият й „партньор“ захвърли инфокладенеца си и се прозя, протягайки високото си мощно тяло.