— Време е да пийнем нещо — лениво каза той.
— Дори не си успял да прехвърлиш първия обобщен преглед — възрази Гейлит.
Той се ухили.
— Ау, защо трябва да учим тези лайна? И-титата ще са изненадани, ако си спомним да се поклоним и да кажем наизуст дори собственото си видово име. Те не очакват от неошимпанзетата да са гении, нали знаеш.
— Очевидно не. И твоите способности определено ще затвърдят впечатлението им.
Това го накара да се намръщи. После се насили отново да се усмихне.
— А пък ти толкова се стараеш… сигурен съм, че и-титата ще те сметнат за ужасно умна.
„Туш“ — помисли си Гейлит. Не им беше трябвало много време, за да се научат да засягат най-болните си места.
„Може би това е още едно изпитание. Те проверяват доколко може да се обтяга търпението ми, преди да се скъса.“
Може би… но не много вероятно. Не бе виждала Сюзерена на Благопристойността повече от седмица. Вместо това си имаше работа с комитет от трима пастелнообагрени губруанци, по един от всяка фракция. И на тези срещи най-отпред се перчеше синьоперият Войник на Нокътя.
Предния ден всички бяха отишли до церемониалния обект за „репетиция“. Макар все още да не беше решила дали да сътрудничи в заключителното събитие, Гейлит бе осъзнала, че вече може да е прекалено късно да променя намерението си.
Крайморският хълм бе оформен и подравнен, така че гигантските енергостанции вече не се виждаха. Терасираните склонове водеха елегантно нагоре и гледката се разваляше единствено от отпадъците, довени от есенните ветрове. Ярки знамена плющяха на вятъра и отбелязваха местата, където представителите на неошимпанзетата щяха бъдат помолени да декламират, да отговарят на въпроси или да бъдат подложени на педантичен преглед.
Там, на обекта, пред застаналите наблизо губруанци, Желязната хватка се беше държал като образец за добър ученик. И навярно не само желанието да се докара го бе направило толкова нетипично усърден. В края на краищата тези неща имаха пряка връзка с неговите амбиции и той бе показал живата си интелигентност.
Сега обаче, когато бяха сами под огромния свод на Новата библиотека, на преден план излязоха други страни от характера му.
— Та к’во ще кажеш? — попита Желязната хватка, като се наведе над стола й и похотливо я погледна. — Искаш ли да се поразтъпчем навън и да глътнем малко въздух? Бихме могли да се намъкнем в евкалиптовата горичка и…
— Няма начин — изръмжа тя.
Шенът се разсмя.
— Е, остави го за церемонията тогава, щом предпочиташ да го правиш пред публика. Тогава ще бъдем само ти и аз, миличка, и ще ни гледат целите Пет галактики. — Той се ухили и стисна мощните си ръце. Кокалчетата му изпукаха.
Гейлит се извърна и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи, за да не позволи на долната си устна да затрепери. „Спаси ме“ — копнееше тя, противно на всякаква надежда и здрав разум.
Логиката й я сгълча, че дори само си го е помислила. В края на краищата нейният рицар беше само една маймуна, и то почти сигурно мъртва.
И все пак не можеше да не плаче вътрешно. „Фибен, имам нужда от теб. Фибен, върни се.“
80.
Робърт
Кръвта му пееше.
Той се изправи на върха на самия гръбнак на Мулун. Зад него, откъм север, планините продължаваха на изток в постепенно удебеляваща се лента и на запад към морето, където преминаваха в архипелаг от високи острови.
Беше му отнело ден и половина тичане, за да стигне дотук от пещерите, и сега младежът видя пред себе си местността, която все още предстоеше да пресече, за да стигне целта си.
Дори не беше сигурен как ще открие онова, което търсеше! Инструкциите на Атаклена бяха толкова неясни, колкото и собствените й впечатления за това къде да го прати.
Пред него се простираха още планини, които остро се спускаха към сиво-кафявата степ, отчасти скрита в мъгла. Преди да стигне до тези равнини той щеше отново да се изкачва и спуска по тесни пътеки, по които бяха стъпвали само няколко десетки крака, дори и в мирно време. Робърт навярно беше първият, пристигнал по този път от избухването на войната.
Най-трудната част от пътя обаче бе зад гърба му.
Тази нощ Робърт спа в покрита с мъх ниша край едно изворче. Сънищата му бяха бавни и тихи.
Спокойствието му се дължеше на тишината на мрежата на съпреживяване след месеците, прекарани в гълчавата на дъждовната гора. Човек можеше да кенира надалеч в пусти земи като тези — дори със сетива, груби като неговите.
И за пръв път не се усещаше присъствието на птицеподобните. Той беше защитен от губруанците, а по същия начин и от човеците и шимите. Самотата бе странно усещане.