Тази особеност не изчезна със светлината на зората. Робърт напълни манерката си от изворчето и отпи голяма глътка, за да притъпи глада си. После отново затича.
Спускането по стръмния склон беше уморително, но километрите бързо оставаха назад. Преди слънцето да измине половината път до зенита си, около него се бе ширнала високата степ. Той тичаше и опипваше местността. Скоро се увери, че тези простори крият странни същества.
Само да можеше да открива по-точно местоположението на обектите с кениране! Навярно точно тази неточност беше попречила на човеците изобщо да развият собствените си груби способности.
„Вместо това сме се съсредоточили върху други неща.“
На Земята, пък и сред някои заинтригувани галактяни, често се играеше една игра. Тя се състоеше в опити да се реконструират легендарните „изчезнали патрони на човечеството“, полумитичните междузвездни пътешественици, хипотетично започнали ъплифтирането на човешките същества навярно преди петдесет хиляди години и сетне тайнствено заминали, оставяйки работата „по средата“.
Разбира се, имаше неколцина дръзки еретици — дори сред галактяните, — които твърдяха, че старите земянитски теории са наистина верни, че някак си е било възможно една раса да се ъплифтира сама… да развие пътуващ сред звездите разум и да се изтегли сама за косата от мрака в познанието и зрелостта.
Но даже на Земята повечето вече смятаха тази идея за остаряла. Патроните ъплифтираха клиентите, които по-късно на свой ред ъплифтираха нови предразумни. Това беше и винаги бе бил пътят още от дните на Прародителите.
Наистина, нямаше почти никакви следи. Които и да бяха патроните на човечеството, те бяха скрили добре следите си, и с основание. Раса патрон, изоставила клиента си, биваше дамгосвана и обявявана извън закона.
И все пак играта на догадки продължаваше.
Някои кланове патрони се изключваха, защото никога не биха избрали за клиент всеяден вид. Други не можеха да живеят на Земята, дори и за кратко — поради гравитацията, атмосферата или множество други причини.
Повечето бяха съгласни, че това не би могъл да е клан, който да вярва в специализирането. Някои ъплифтираха клиентите си с много специфични цели. Институтът по Ъплифт изискваше всяка нова разумна раса да е в състояние да управлява космически кораби, да взима решения и да разсъждава логично и да е способна някой ден сама да получи статус на патрон. Но Институтът определяше съвсем малко други ограничения по отношение на нишите, за които клиентните видове можеха да бъдат пригодени. Някои бяха предопределени да се превърнат в изкусни майстори, други във философи, трети в могъщи войнски касти.
Но тайнствените патрони на човечеството трябва да бяха генералисти. Защото Човекът-животно беше изключително гъвкаво същество.
Да, и въпреки цялата прехвалена гъвкавост на тимбримите, имаше някои неща, които дори тези майстори на приспособяването не можеха и да си помислят да сторят.
„Като това“ — помисли си Робърт.
Ято птици изригна във въздуха във вихър от размахващи се крила, когато Робърт тичешком премина през мястото, където се хранеха. Малки плашливи същества усетиха тътена от приближаването му и се хвърлиха да търсят убежище.
Стадо животни, дългокраки и бързоноги като малки сърни, се впуснаха в бяг и лесно се отдалечиха от него. По случайност избягаха на юг, в посоката, която следваше той, така че младежът тръгна след тях. Скоро вече приближаваше мястото, където бяха спрели.
Стадото за пореден път побягна и се отдалечи, после пак спокойно спря да пасе.
Слънцето се беше издигнало високо. Настъпваше това време на деня, когато всички животни в равнината, и преследвачите, и жертвите, обикновено търсеха убежище от жегата. Там, където нямаше дървета, те проравяха в почвата тесни тунели, за да открият по-хладни пластове, и лягаха на сянка, за да изчакат пламтящото слънце да се плъзне на запад.
Но този ден едно същество не спря, а продължи да напредва. Псевдосърните ужасено побягнаха, когато Робърт отново се приближи. Този път спряха задъхани на един малък хълм и недоверчиво го загледаха.
Нещото на два крака просто продължаваше да се приближава!
Стадото неспокойно се раздвижи. Предчувстваше беда.
И отново се впусна в бяг.
Потта лъщеше като масло по почернялата кожа на Робърт.
Лъкът беше на гърба му — младежът дори и не мислеше да го използва. Под обедното слънце той тичаше ли, тичаше. „Англичани — помисли си Робърт. — И апахи… и банту… и толкова много други…“
Човеците бяха свикнали да мислят, че онова, което толкова ги отличава от другите членове на животинското царство на Земята, е мозъкът им. И наистина, оръжията, огънят и речта ги бяха направили господари на родната им планета много преди изобщо да чуят за екология или за задължението на по-висшите видове да се грижат за онези, които са по-малко способни да разбират. През безбройните тъмни хилядолетия разумните, но невежи мъже и жени бяха използвали огън, за да изкарват цели стада мамути, ленивци и много други видове от убежищата им и да убиват стотици заради месото на две-три от тях. Бяха застреляли милиони птици, та с перата им да украсят дамите си. Бяха изсичали цели гори, за да отглеждат опиум.