Да, разумът в ръцете на невежи деца беше опасно оръжие. Но Робърт знаеше една тайна.
„Всъщност ние не сме имали нужда от целия този мозък, за да властваме над нашия свят.“
Той отново приближи до стадото и макар че гладът го караше да бърза, младежът се наслаждаваше на красотата на местните същества. Те несъмнено ставаха все по-бързи с всяко следващо поколение. Вече бяха почти колкото своите предшественици, които буруралите бяха изтребили. И някой ден може би щяха да запълнят празните ниши. Дори сега тези животни бяха много по-бързи от човека.
Бързината беше едно. Но издръжливостта бе съвсем друг въпрос. Когато се обърнаха, за да избягат отново, Робърт видя, че около устите им има петна пяна. Езиците им бяха увиснали и гръдните им кошове се надигаха и спадаха в бързо темпо.
Слънцето прежуряше. Потта избиваше по тялото му, изпаряваше се и охлаждаше кожата му. Робърт продължи напред.
„Оръдията на труда, огънят и речта ни дадоха излишъци. Те пък ни дадоха онова, от което се нуждаехме, за да поставим началото на културата си. Но дали това е било единственото, което сме имали?“
Песен беше започнала да се надига в мрежата от фини синуси зад очите му, в течността, която овлажняваше мозъка му, за да го предпази от усиления, изтощителен бяг. Сърцето му пулсираше в равномерен басов ритъм. Сухожилията на краката му бяха като изпънати, жужащи тетиви… като струни на цигулка.
Вече можеше да усети миризмата им; гладът усилваше атавистичния му трепет. Той се постави на мястото на плячката си и по някакъв странен начин изпита удовлетворение, каквото не бе изживявал никога досега. Беше жив.
Почти връхлетя върху една сърна, която се беше стоварила в изнемога. Майки и техните еленчета запремигваха в тъпа изненада, когато той претича покрай тях, без да ги погледне. Бе определил целта си и излъчи прост глиф, за да каже на другите да се отпуснат, да се отстранят, докато той преследва едрия мъжки елен начело на стадото.
„Ти си — помисли си той. — Ти си живял добре, предал си своите гени. Видът ти вече не се нуждае от теб, не толкова, колкото аз.“
Навярно предците му наистина бяха използвали сетивото си на съпреживяване много повече от съвременния човек. Защото сега той откри истинската му функция. Младежът кенираше усилващия се страх на елена, докато спътниците му един по един оставаха настрани. Еленът се хвърли в отчаян изблик на бързина и отскочи далеч напред. Но после трябваше да си почине, нещастно задъхан, да се опита да се поохлади, докато гледаше как Робърт се приближава.
Цялото в пяна, животното се обърна, за да избяга отново.
Сега бяха само двамата.
Гимелай пламтеше. Робърт се носеше напред.
Малко по-късно той измъкна ножа от канията. Дори и това оръжие избра неохотно. Онова, което го накара да използва него, вместо голите си ръце, беше съпреживяването с плячката му и чувството му за милост.
След няколко часа — стомахът му вече не къркореше настойчиво, Робърт почувства първите просветвания на следата. Беше поел на югозапад, в посоката, която Атаклена се надяваше, че ще го доведе до целта му. Той засенчи очи от късния следобеден блясък и се вгледа напред. После ги затвори и се протегна с друго сетиво.
Да, нещо беше достатъчно близо, та да го кенира.
Робърт пое напред бежешком, придържайки се към следите, които идваха и си отиваха, понякога хладни и разумни, понякога диви като елена, споделил живота си с него съвсем наскоро.
Когато следите станаха съвсем ясни, Робърт се оказа пред огромен гъсталак от грозни трънливи храсти. Скоро слънцето щеше да залезе и той нямаше да е в състояние да преследва повече нещото, излъчващо тези вибрации, не и сред гъстите бодливи храсти. Във всеки случай не искаше да „ловува“ това същество. Искаше да разговаря с него.
Беше сигурен, че съществото вече го усеща. Робърт спря, затвори очи и излъчи прост глиф, който се метна наляво, после надясно и накрая изчезна в гъсталака. Оттам се разнесе шумолене.
Две тъмни, блестящи очи премигнаха срещу него.