— Довиждане, майоре — каза тя. И се обърна да си тръгне.
Той не викаше след нея. В известен смисъл пестеливостта на заплахите му ги правеше още по-страшни.
Беше изминала половината път до палатката си, когато двама останали без дъх шими се появиха от гората и забързаха към нея.
— Госпожице… госпожице… — задъхано заговори единият. Другият, стоеше и дишаше тежко.
— Какво има, Петри? Какво става?
Той преглътна.
— ’Рилите. Вече не можем да ги контролираме!
„Така“ — помисли си тя. Вече повече от седмица ниската атонална музика на горилите довеждаше шимските им пазачи до нервни кризи.
— Какво правят сега?
— Тръгват си! — жално простена вторият пратеник.
Тя премигна.
— Какво?
Кафявите очи на Петри бяха изпълнени с объркване.
— Тръгват си. Просто станаха и си тръгнаха! Насочват се към Сайнд и не можем да направим нищо, за да ги спрем!
82.
Ютакалтинг
Напредването им към планините се беше забавило значително. Коулт като че ли прекарваше все повече време в занимания със самоделните си уреди… и в спорове с тимбримския си спътник.
„Колко бързо се променят нещата“ — помисли си Ютакалтинг. Беше работил дълго и усилено, за да го доведе до тази трескава подозрителност и възбуда. А сега откри, че си спомня с тъга за предишното им спокойно другарство — дългите, лениви дни на клюкарстване, спомени и съвместно изгнаничество — колкото и дразнещо да му се беше струвало тогава.
Разбира се, това бе тогава, когато Ютакалтинг беше цял, когато бе в състояние да гледа на света с очите на тимбрим.
А сега? Ютакалтинг знаеше, че други представители на расата му го смятат за строг и сериозен. Сега обаче сигурно биха го помислили за осакатен. Навярно дори за мъртъв.
„Твърде много беше отнето от мен“ — помисли си той, докато Коулт си мърмореше нещо в ъгъла на заслона им. Навън сред степната трева бушуваха вихри. Лунната светлина огряваше издължените хребети на хълмовете.
„Наистина ли трябваше да откъсва от мен толкова много?“ — чудеше се той, без всъщност да е в състояние да чувства или да се вълнува особено.
Разбира се, Атаклена едва ли бе знаела какво прави през онази нощ, когато в нуждата си бе решила да призове обета, положен от родителите й. С’устру’туун не беше нещо, на което да може да се обучи. Толкова драстичното и така рядко използвано последно прибежище не можеше да се опише пълноценно от науката. А по самата си природа с’устру’туун бе нещо, което може да се направи само веднъж в живота.
Във всеки случай сега Ютакалтинг си спомни нещо, убягнало му тогава.
Онази нощ беше изпълнена с огромно напрежение. През часовете преди това той бе усещал обезпокоителни вълни от енергия, сякаш в планината пулсираха призрачни полуглифове със страхотна мощ. Навярно това обясняваше защо повикът на дъщеря му беше толкова силен. Тя бе използвала някакъв външен източник!
Тимбримът си спомни и още нещо. В бурята на с’устру’туун, предизвикана от Атаклена, не всичко, откъснато от него, беше отишло при нея!
Странно, че не бе помислял за това. Сега обаче смътно си спомни как някои от същностите му прелитаха покрай нея. Но къде бяха отишли? Навярно към източника на онези енергии, които беше усетил. Навярно…
Ютакалтинг беше прекалено уморен, за да измисли рационални теории. „Кой знае? Може би са били притеглени от гартляни.“ Лоша шега. Не си струваше даже бегла усмивка. И все пак иронията беше окуражаваща. Тя му показваше, че не е загубил абсолютно всичко.
— Вече съм сигурен, Ютакалтинг. — Гласът на Коулт бе нисък и уверен. Той остави настрани уреда, който беше конструирал от странни предмети, спасени от разбитата яхта.
— Сигурен в какво, колега?
— Сигурен, че отделните ни подозрения се съсредоточават върху един вероятен факт! Виж тук. Данните, които ми показа — личните ти шпули за онези „гартлянски“ същества, — ми позволиха да настроя детектора си и вече съм убеден, че съм открил резонанса, който търсех.
— Нима? — Ютакалтинг не знаеше какво да прави. Изобщо не беше очаквал Коулт да открие действително потвърждение на митичните зверове.
— Знам какво те притеснява, приятелю — каза Коулт. — Страхуваш се, че експериментите ми ще привлекат към нас вниманието на губруанците. Но бъди спокоен. Използвам много тясна лента и отразявам лъча си от по-близката луна. Не е вероятно да успеят да локализират източника му.
— Но… — поклати глава Ютакалтинг, — какво търсиш?