— Ти! Ти… К’ф мимфер’рренги? — Фразата беше някакъв приблизителен еквивалент на „малолетни престъпници“. Това беше почти достатъчно, та да накара Ютакалтинг отново да се усмихне. Коулт неспокойно сумтеше и полагаше видими усилия да запази дипломатическо поведение.
— Вие не притежавате силата и властта да подкрепите такова твърдение — промърмори той.
„Най-после — помисли си Ютакалтинг. — Наистина.“
В такива времена, при обстоятелства толкова мътни, колкото сегашните, трябваше нещо повече от обикновено първенство при подаване на заявлението, за да установиш претенции върху осиновяването на предразумна раса. Институтът по Ъплифт трябваше официално да обмисли много други фактори.
— Значи се връщаме на въпрос номер едно — каза Ютакалтинг. — Ако нито тимбримите, нито земянитите могат да имат гартляните, защо трябва да помогна на теб да ги получиш?
Страданието на Коулт беше досадно очевидно, както и отчаянието му. Накрая той не издържа.
— Мога почти сигурно да гарантирам прекратяването на всички враждебни действия на моя клан срещу твоя.
— Не е достатъчно — бързо отвърна Ютакалтинг.
— Какво повече можеш да поискаш от мен? — избухна Коулт.
— Действителен съюз. Обещание за тенанинска помощ срещу онези, които сега организират обсадата на Тимбрим.
— Но…
— И гаранцията трябва да бъде твърда. Да се изпълни независимо дали тези твои предразумни наистина съществуват.
— Ти не можеш да очакваш, че…
— А, разбира се, че мога. Защо трябва да вярвам в тези гартлянски същества? За мен те са само любопитни слухове. Никога не съм ти казвал, че вярвам в тях. Но пък ти искаш да рискувам живота си, за да те отведа при съоръжение за пращане на съобщения! Защо трябва да го правя без гаранция за някаква полза за моя народ?
— Това… това е нечувано!
— И все пак такава е моята цена. Можеш да я приемеш или отхвърлиш.
— Да… да бъде, както искаш — изръмжа накрая Коулт.
— Добре — въздъхна облекчено тимбримът и извади инфокладенеца си. — Хайде да поработим заедно по въпроса как да оформим това в договор.
Трябваше им повече от час, за да съставят правилно текста. След като го завършиха и се подписаха, Ютакалтинг даде на Коулт единия записен диск и задържа втория за себе си.
„Удивително“ — помисли си той. Беше планирал да доведе всичко до този ден. Това бе втората половина от великолепния му номер, най-после изпълнен. Да заблуди губруанците беше чудесно. А това сега бе просто невероятно.
И все пак в момента бе по-скоро вцепенен, отколкото ликуващ. Не копнееше за изкачването, което им предстоеше, за бясното препускане по стръмните склонове на Мулун, последвано от отчаян опит, който несъмнено щеше да завърши с едновременната смърт и на двама им.
— Ти, разбира се, знаеш, Ютакалтинг, че моят народ няма да изпълни тази сделка, ако се окаже, че греша. Ако в края на краищата гартляни не съществуват, Тенанин ще се отрече от мен. Ще плати дипломатическата такса, за да откупи този договор, и аз ще бъда съсипан.
Ютакалтинг не посмя да го погледне. Това сигурно беше другата причина за чувството му на угнетена апатия. „Големият шегобиец не трябва да се чувства виновен — помисли си той. — Навярно съм прекарал прекалено много време сред човеци.“
Мълчанието се проточи. И двамата бяха потънали в мисли.
Разбира се, Тенанин щеше да се отрече от Коулт. Разбира се, Тенанин нямаше да бъде привлечен в какъвто и да било съюз или дори само мир със земянитско-тимбримската антанта. Единственото, което Ютакалтинг се надяваше да постигне, бе да посее смут сред враговете си. Ако Коулт по някакво чудо успееше да предаде съобщението си и наистина да извика тенанинските армади в тази затънтена система, двамата големи врагове на народа му щяха да бъдат въвлечени в битка, която можеше да ги изстиска… битка за нищо. За несъществуващ вид. За призраци на същества, убити преди петдесет хиляди години.
„Какъв страшен номер! Би трябвало да съм щастлив. Развълнуван.“
Той тъжно разбра, че не може да обвинява дори с’устру’туун за неспособността си да изпита удоволствие от всичко това. Атаклена не беше виновна, че чувството се беше вкопчило в него… чувството, че току-що е предал свой приятел.
„О, добре — утеши се Ютакалтинг. — Така или иначе, нищо няма да излезе. За да отведа Коулт при това съоръжение за пращане на космически послания, което му е нужно, ще ми трябват още седем чудеса, всяко по-голямо от предходното.“