Струваше му се подходящо двамата да умрат заедно в безполезния опит.
В тъгата си Ютакалтинг намери енергия, за да повдигне леко пипалцата си. Те оформиха прост глиф на съжаление, когато тимбримът изправи глава, за да погледне Коулт.
Тъкмо щеше да заговори, когато ненадейно се случи нещо много изненадващо. Ютакалтинг усети някакво присъствие да прелита в нощта и трепна. Но още преди да го почувства изцяло, то вече бе изчезнало.
„Дали не съм си го въобразил? Дали не се разпадам на части?“
И изведнъж то се върна! Ютакалтинг ахна от изненада и го кенира, докато то обикаляше палатката в постоянно стесняваща се спирала, допирайки се най-сетне до краищата на изтеглената му навътре аура. Той вдигна поглед и се опита да види нещото, което се въртеше точно над края на заслона им.
„Какво правя? Опитвам се да видя един глиф?“
Ютакалтинг затвори очи и остави нищото да приближи. После извика:
— Пюйр’итурумбул!
Коулт се обърна.
— Какво има, приятелю? Какво…
Но Ютакалтинг се беше изправил. Сякаш теглен от невидима сила, той излезе в студената нощ.
— Къде си? — извика Ютакалтингт. — Кой си ти?
Две фигури пристъпиха напред в неясен ореол от лунна светлина. „Значи е истина!“ — помисли си тимбримът. Един човек го беше потърсил чрез съпреживяване и то толкова умело, че можеше да го е сторил и млад тимбрим.
И това не сложи край на изненадите. Той премигна към високия, загорял, брадат войн, който приличаше на някой от героите от земянитските варварски епоси отпреди Контакта, и отново извика удивено, защото разпозна Робърт Онийгъл, сина на планетарния координатор!
— Добър вечер, господине — каза Робърт, когато спря на няколко метра от него и се поклони.
Застанало малко зад младежа, неошимпанзето Йо-Йо нервно стискаше ръцете си. Това определено не влизаше в първоначалния план. Шимът не смееше да погледне Ютакалтинг.
— В’хууман’ф? Идатесс? — възкликна Коулт на галактически шест. — Ютакалтинг, какво прави тук човек?
Робърт отново се поклони. Като произнасяше внимателно думите, той отправи официални поздравления и към двама им, включвайки пълните им видови имена. После премина на галактически седем.
— Изминах дълъг път, почитаеми господа, за да ви поканя на празненство.
83.
Фибен
Галактяните не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Очевидно не благоволяваха да го различат от другите, пратени да помагат при събиране на реколтата, или от специалистите, отново започнали да се връщат в няколко от станциите за екологично управление.
Фибен беше разговарял с неколцина от тях, повечето негови стари познати. Те му разказаха как са дали клетва в замяна на свободата си и неголяма подкрепа за възобновяване на работата си. Нямаше много за правене, разбира се, тъй като наближаваше зимата. Но поне отново имаше програма и губруанците, изглежда, бяха доволни да ги оставят да си вършат работата на спокойствие.
Всъщност нашествениците бяха заети другаде. Действителното средоточие на галактянската дейност беше на югозапад, към космодрума.
„И към церемониалния обект“ — напомни си Фибен. Не знаеше какво ще бъде участието му в малко вероятното събитие, заради което пътуваше към града. Какво щеше да стане, ако просто отидеше право в неугледната къща, която по-рано беше негов затвор? Дали Сюзеренът на Благопристойността щеше да го приеме?
Ами Гейлит?
Щеше тя ли изобщо да бъде там?
Бе решил да опита да влезе в столицата по същия път, по който я беше напуснал — през стената. В края на краищата, ако беше станало веднъж, защо да не стане и втори път? Във всеки случай, не гореше от желание да се среща с подчинените на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.
Това го съблазняваше. Някак си обаче той разбра, че веднъж е имал късмет. Но да повтори бе просто глупост.
Така или иначе, не му бе писано да избира. След един завой се оказа право пред губруански стражеви пост. Два бойни робота от сложен модел сякаш изобщо не го забелязваха.
— Виж ти — каза Фибен. Ако бяха програмирани да стрелят, щом го забележат, той изобщо нямаше да успее да ги види. А те не правеха нищо.
Май наистина имаше примирие.
Стражевият пост при градската порта беше същият. Фибен се наслаждаваше, като караше Войниците на Нокътя да приемат поклона му. Спомни си част от онова, на което го бе научила Гейлит за галактическия протокол. Да получи злобното потвърждение на поклона си от клиентите квакуанци беше жизненоважно. А от губруанците — просто възхитително.
Това също очевидно означаваше, че Сюзеренът на Благопристойността се държи. Че все още не се е предал.