Фибен остави куп сепнати шими по пътя си, докато яздеше Тайхо в галоп по задните улички на Порт Хеления. Един-двама му извикаха, но в този момент той нямаше друга мисъл, освен да бърза към мястото на доскорошното си затворничество.
Когато пристигна обаче, завари желязната порта отворена и неохранявана. Стражевите глобуси бяха изчезнали от каменната стена. Остави Тайхо да пасе в запуснатата градина и отблъсна настрани няколкото парашута на плочест бръшлян, които висяха като гирлянди по отворената врата.
— Гейлит! — извика Фибен.
Пазачите условници също ги нямаше. Вятърът навяваше парцали прах и парчета хартия, които влизаха през отворената врата и се търкаляха по коридора. Когато стигна до стаята, която беше споделял с Гейлит, Фибен спря.
Вътре беше истинска каша.
Повечето от мебелите все още бяха тук, но скъпата аудиосистема и холостената бяха изтръгнати, несъмнено от заминаващите си условници. От друга страна, Фибен видя личния си инфокладенец да стои точно там, където го бе оставил през онази нощ.
Гейлит я нямаше.
Той провери в килера. Повечето от дрехите им все още висяха там. Очевидно не си бе приготвила багажа. Шенът извади бляскавата церемониална роба, дадена му от служителите на Сюзерена. Копринената тъкан беше гладка като стъкло и мека.
Робата на Гейлит липсваше.
— О, Всеблаго — простена Фибен и се спусна обратно по коридора. Отне му само секунда, за да се метне на седлото и да пришпори Тайхо.
Представляваха странна гледка, галопирайки по тихите, почти пусти улици, но малцина видяха бясната езда, докато двамата най-после не стигнаха до оживеното пристанище.
Като че ли всички шими в града бяха тук. Те се трупаха по кея — кипяща маса от кафяви тела, облечени в есенни анораци.
Добре, че Фибен не ходеше пеш. Тайхо наистина беше извънредно полезен — пръхтеше и разблъскваше с муцуна зяпащите шими. От висотата на седлото си Фибен почти веднага успя да разбере каква е причината за вълнението им.
Нови блестящи кули се извисяваха на върха на отсрещното плато, където се намираше колониалният космодрум. Лъскавите монолити изобщо не приличаха на губруанските транспортни кораби или на огромните им кълбовидни бойни машини. Те напомняха на искрящи островърхи кули — пики, издигащи се високо и дръзко, знак на вяра и традиция, по-древна от живота на Земята.
Мънички светлинки се издигаха от високите космически кораби — докарали галактянски сановници според Фибен — и се понасяха на запад, към дъгата на залива, после се спускаха в спирала над Саут Пойнт. Изглежда, всички в Порт Хеления усещаха, че там става нещо особено.
Фибен мина с Тайхо през тълпата до края на централния кей. Там верига от шими с овални значки задържаше зрителите. „А, ето я пак милицията — помисли си шенът. — Щом е станало ясно, че на условниците не може да се разчита, губруанците е трябвало да възстановят гражданските власти.“
Един шен с лента на капрал на ръкава хвана оглавника на Тайхо и извика:
— Хей, приятел! Не можеш… — После премигна. — Ифни! Ти ли си, Фибен?
Беше Барнаби Фултън, един от шимите, участвали в организацията на Гейлит в града.
— Здравей, Барнаби — каза Фибен. — Не сме се срещали от въстанието в долината. Радвам се да видя, че все още се чешеш.
Сега, когато вниманието беше привлечено към него, шени и шимита започнаха да се побутват и тихо да си шепнат. Той чу, че повтарят името му. Двама-трима докоснаха тежките хълбоци на Тайхо или крака на Фибен, сякаш за да се убедят, че всичко това е действителност.
Барнаби полагаше видими усилия да запази хладнокръвие като Фибен.
— Винаги щом ме засърби, Фибен. Ама нали трябвало да си там? — Той посочи оттатък пристанището. — Други пък казваха, че те хванали и те отвели към хълмовете. Трети…
— И какво казваха третите?
Барнаби преглътна.
— Че са ти видели сметката.
— Хм — отбеляза Фибен. — Знаеш ли, май всички са прави.
Барнаби се огледа, после тихо заговори:
— Виж, Фибен, в града има доста шими, които… е, които започнаха да се организират отново. Трябваше да положа клетва, когато получих отново значката си, но мога да съобщя на професор Оукс, че си се върнал. Сигурен съм, че ще иска да се срещнете довечера…
Фибен поклати глава.
— Няма време. Трябва да стигна дотам. — Той посочи към блестящите космически кораби.
— Не знам, Фибен. Има стражеви шамандури. Не дават на никой да припари.
— Направили ли са нещо на някого?
— Е, не. Поне аз не съм видял. Но…
Фибен пришпори коня.
— Благодаря, Барнаби. Това е всичко, което исках да знам.