Милиционерите се дръпнаха и Фибен продължи, докато стигна края на вълнолома, където току-що бе пристанала мъничка рибарска лодка.
Преметна крак през седлото и скочи на земята.
— Добре ли се отнасяш към животните? — попита Фибен сепнатия моряк. Той кимна и Фибен му подаде юздите на Тайхо. — Тогава да се разменим. — Скочи на борда и продължи: — Прати сметката за разликата на Сюзерена на Благопристойността.
Зашеметеният шим само го гледаше.
Фибен запали двигателя и остана доволен от гърления му рев.
— Отблъсни ме — рече той, после се усмихна. — И благодаря. Грижи се добре за Тайхо!
Рибарят премигна. Май вече беше решил да се ядоса. Но неколцина шими, последвали Фибен, се скупчиха около него и един му зашепна нещо в ухото. Рибарят се ухили, побърза да развърже лодката, хвърли въжето на кърмата и каза:
— Късмет!
Фибен им махна и потегли към шамандурите. Чувстваше, че го наблюдават хиляди очи.
„Всеблаго, наистина ли знам какво правя?“ Дотук беше действал почти автоматично, но сега разбра, че вече не е в свои води. Какво се надяваше да постигне като тръгваше по този път? Какво щеше да прави? Да провали церемонията? Той погледна към извисяващите се космически кораби оттатък залива.
Това ли му беше работата — да си пъха полуъплифтирания нос в делата на същества от велики и древни кланове? Единственото, което щеше да постигне, бе да посрами себе си, а навярно и цялата си раса.
— Трябва да помисля за това — промърмори той и когато наближи шамандурите, включи двигателя на празен ход. После се сети колко много шими го гледат.
„Моят народ. А… а трябваше да го представлявам.“
Зачуди се какво ли биха си помислили всички, ако знаеха, че само преди дни е малтретирал и помогнал за отвличането на един от собствените си патрони, при това негов законен командир. Истински представител на расата!
„Гейлит няма нужда от такива като мен. Сама ще се оправи по-добре.“
Завъртя руля и мина точно пред една от белите шамандури.
Отблизо тя не изглеждаше особено нова — всъщност даже беше корозирала. Но кой бе той, та да преценява?
Фибен премигна при тази мисъл. Сега пък доста преувеличаваше!
Загледа се в шамандурата и устните му бавно се дръпнаха назад. „Защо… защо вие, лъжливи кучи синове…“
Отново остави двигателя на празен ход, затвори очи, притисна с ръце слепоочията си и се опита да се съсредоточи.
„Захващам се с нова страшна преграда… като онази в града. Но тази е по-гъвкава! Тя си играе с чувството ми за собствената ми нищожност. Злоупотребява със смирението ми.“
Фибен отвори очи, отново погледна шамандурата и се ухили.
— Какво смирение бе? — попита той на глас, засмя се, включи двигателя и завъртя руля. Насочи се към бариерата и нито се поколеба, нито се вслуша в съмненията, които машините се опитваха да натъпчат в главата му.
84.
Ютакалтинг
Странната им група бързаше на север под покритото с облаци небе. Навярно някои дребни местни животни вдигаха очи и ги поглеждаха, премигвайки в моментно удивление, преди да се шмугнат отново в бърлогите си и да се закълнат, че никога вече няма да ядат презрели семена.
За Ютакалтинг обаче напрегнатият поход беше донякъде унизителен. Както изглеждаше, всички останали го превъзхождаха.
Коулт пъхтеше и кълнеше — очевидно неравният терен не му допадаше. Но набереше ли скорост, огромният тенанин изглеждаше неудържим.
Колкото до Йо-Йо, дребният шим като че ли вече се бе превърнал в част от тази природа. Ютакалтинг му беше дал строги заповеди никога да не използва кокалчетата на ръката си при ходене, когато може да го види Коулт — нямаше смисъл да рискува да събуди подозренията на тенанина — но когато теренът ставаше прекалено насечен, Йо-Йо от време на време просто се изкатерваше по преградата, вместо да я заобиколи. А в продължителните равни участъци просто яхваше Робърт.
Робърт беше настоял да носи шима въпреки официалната пропаст между статусите на двама им. Младежът бе достатъчно нетърпелив, за да го стори, а и очевидно би предпочел да тича през целия път.
Промяната в Робърт Онийгъл беше поразителна и далеч не само физическа. През последната нощ, когато Коулт го бе помолил да обясни част от разказа си за трети път, човекът ясно и спокойно оформи над главата си проста версия на тийв’нус. Ютакалтинг можеше да кенира колко ловко младежът използва глифа, за да потисне раздразнението си и да не го покаже, проявявайки нелюбезност към тенанина.
Ютакалтинг разбираше, че Робърт не казва много неща. Но онова, което им съобщи, бе достатъчно.
„Знаех, че Меган подценява сина си. Но изобщо не съм очаквал подобно нещо.“