Останалите четирийсетина продължаваха изкачването си, символично преповтаряйки процеса на Ъплифт, довел расата им до този етап от историята й.
Разбира се, не всички наблюдатели ги игнорираха. Близо до острия връх пълномощниците на Галактическия институт по Ъплифта задълбочено разглеждаха резултатите, препредавани от всеки изпитателен пункт. А недалеч, от собствения си павилион, мрачно наблюдаваха неколцина от човешките патрони на неошимпанзетата.
Докараните от остров Силмар едва тази сутрин няколко кметове, професори и представители на местното Бюро по Ъплифт изглеждаха някак си загубени и безпомощни. Делегацията беше отправила процедурен протест за нередовния начин, по който се провежда церемонията. Но когато ги притиснаха, никой от човеците всъщност не предяви претенции за отмяната й. Възможните последствия бяха потенциално също толкова драстични.
Освен това, ами ако това беше наистина? Земята от двеста години бе искала да й бъде позволено провеждането на точно такава церемония за неошимпанзетата.
Наблюдателите човеци определено изглеждаха нещастни. Защото нямаха ни най-малка представа какво да правят и малцина от великите галактянски пратеници изобщо благоволяваха да ги поздравят сред суматохата на неофициалната дипломация.
От срещуположната страна на павилиона на Оценителите се намираше елегантната Палатка на Спомоществувателите. Пред нея стояха много губруанци и квакуанци и от време на време нервно подскачаха, наблюдавайки всяка подробност с немигащите си, критични очи.
Допреди съвсем малко се виждаше и губруанският Триумвират. Двама от тройката се перчеха със своята вече започнала да се обагря перушина, а третият все още упорито стоеше, кацнал на пиедестала си.
После един от тях получи съобщение и тримата заедно изчезнаха в палатката за спешно съвещание.
Сюзеренът на Цените и Предпазливостта заподскача и зацвъртя и остави писмото да падне на пода.
— Възразявам! Възразявам срещу тази намеса! Тази намеса е нетърпимо предателство!
Сюзеренът на Благопристойността погледна надолу от пръта си, напълно объркан. Сюзеренът на Цените и Предпазливостта се беше оказал ловък противник, но никога не се бе държал нарочно упорито. Очевидно се беше случило нещо важно, за да се разтревожи толкова.
Приклекналите квакуански слуги побързаха да вдигнат посланието, което бе пуснал, размножиха капсулата и отнесоха копията на другите двама губруански господари. Сюзеренът на Благопристойността погледна данните и не повярва на очите си.
Едно-единствено неошимпанзе се изкачваше по склона на високата Церемониална могила, бързо преминаваше през автоматичните екрани на първия етап и постепенно започваше да смалява огромното разстояние, разделящо го от официалната група на хълма.
Неошимпанзето се движеше с целенасоченост, която можеше да се разбере по самата му стойка. Онези негови събратя, които вече се бяха провалили — и които вече бавно се спускаха по спиралата на дългата пътека — първо зяпваха, после се ухилваха и протягаха ръка, за да докоснат робата на новодошлия. Отправяха му и насърчителни думи.
— Това не е, не можеше да е репетирано! — изсъска Сюзеренът на Лъча и Нокътя. — Това е натрапник и аз ще наредя да го унищожат!
— Не би трябвало, не трябва, няма да го сториш! — изкряка гневно Сюзеренът на Благопристойността. — Все още не е настъпило сливането! Не е завършила Смяната на перушината! Все още не притежаваш мъдростта на кралица! Церемониите се провеждат, управляват, определят от традициите на честта! Всички представители на расата клиент имат право да участват, опитат, да бъдат изпитани и оценени!
Третият губруански сановник рязко отвори и затвори клюна си, накокошини се и каза:
— Ще ни принудят да платим репарации. Представителите на Института могат да напуснат, заминат, наложат санкции… Цената… — Той се извърна в лукава обида. — Нека продължава. Засега. Сам, единствен, изолиран, той не може да навреди.
Но Сюзеренът на Благопристойността не беше сигурен. Някога той бе възлагал големи надежди точно на този клиент. После като че ли го откраднаха и Сюзеренът на Благопристойността беше сполетян от сериозен неуспех.
Сега обаче той разбра истината. Мъжкото неошимпанзе не беше откраднато и премахнато от съперниците му, другите Сюзерени. То наистина беше избягало!
И сега се бе върнало само. Как? И какво се надяваше да постигне? Без напътствие, без помощта на групата колко далеч си мислеше, че може да стигне?
Отначало, когато видя съществото, Сюзеренът на Благопристойността изпита радостно удивление — необикновено усещане за един губруанец. Сега чувството беше нещо още по-неспокойно — тревога, че това е само началото на изненадата.