87.
Фибен
Засега всичко вървеше като по вода. Фибен се чудеше за какво е целият този шум.
Бе се страхувал, че ще искат от него да решава наум задачи от висшата математика — или да говори като Демостен, с камъчета в устата. Но отначало имаше само поредица от силовоекранни бариери, които автоматично го сканираха. А след това имаше само още от онези забавни уреди, които беше виждал да използват преди седмици и месеци губруанските техници — сега с тях работеха още по-смешни галактяни.
Дотук добре. Той обиколи първия кръг навярно за рекордно време.
А, на няколко пъти му задаваха някакви въпроси. Какъв е най-ранният му спомен? Харесва ли професията си? Доволен ли е от физическата форма на това поколение неошимпанзета, или тя може по някакъв начин да се подобри? Би ли била полезна например хватателната опашка?
Гейлит би се гордяла от начина, по който той оставаше неизменно учтив. Или поне така се надяваше.
Разбира се, галактянските представители имаха всичките му данни — генетични, научни, военни — и бяха в състояние да получат компютърен достъп до тях в момента, в който той заобиколи група стреснати Войници на Нокътя на скалите откъм залива и мина през външните бариери, за да се заеме с първия си тест.
Когато един висок дървовиден кантен го попита за писмото, което беше оставил през нощта на „бягството“ си от затвора, стана ясно, че Институтът е способен да влиза и в компютърните данни на нашественика. Той отговори честно, че Гейлит е оформила текста на документа, но той е разбрал целта му и се е съгласил с него.
Кантенският листак иззвъня сякаш доволно и развеселено с мъничките си сребърни камбанки и се потътри настрани, за да го пусне по-нататък.
Вятърът разхлаждаше Фибен, докато беше на източния склон, но западната страна беше на завет и следобедното слънце напичаше. Усилието да поддържа бързия си ход го караше да се чувства, сякаш носи тежко палто, въпреки че рядкото му окосмяване на практика изобщо не бе козина.
Хълмът беше спретнато оформен като парк, а пътеката настлана с меко еластично покритие. Въпреки това с пърстите на краката си той усещаше леко треперене, сякаш цялата изкуствена планина пулсираше в хармония далеч под равнището на слуха. Фибен беше виждал огромните енергостанции преди да бъдат заровени и знаеше, че това не се дължи на въображението му.
На следващия пункт един прингски техник с огромни блестящи очи и изпъкнали устни го погледна отгоре до долу и отбеляза нещо в инфокладенеца си преди да го пусне да продължи. Някои от сановниците, осеяли склоновете, като че ли вече бяха започнали да го забелязват. Неколцина се приближиха и прегледаха резултатите от тестовете му. Фибен учтиво се поклони на най-близките и се опита да не мисли за всички различни видове очи, които го наблюдаваха като някакъв рядък екземпляр.
„Някога техните предци е трябвало да преминат през нещо подобно на това“ — утеши се той.
На два пъти мина на няколко спирали под групата от официални кандидати — постепенно смаляваща се купчина кафеникави същества в сребристи роби. Първия път, когато профуча покрай тях, никой не го забеляза. При втората обиколка обаче трябваше да премине педантичния преглед на уредите, направлявани от същество, чийто вид дори не можа да определи. Тогава успя да различи някои от онези над себе си. Част от шимите също го забелязаха. Един от тях сбута спътника си и посочи надолу, но после всички отново изчезнаха зад завоя.
Не бе видял Гейлит, но пък тя най-вероятно беше начело на групата, нали?
— Хайде — нетърпеливо промърмори Фибен, притеснен за времето, което му отнемаше съществото. После реши, че фокусираните върху него машини сами могат да разберат думите и настроението му, и се съсредоточи върху самохипнотично броене. Мило се усмихна и се поклони, когато галактическият техник му показа позволяващия му да продължи резултат с няколко кратки, преведени от компютър думи.
Фибен забърза нататък. Дразнеше се все повече и повече от дългите интервали между пунктовете и се чудеше дали няма някакъв достоен начин да се затича, за да преодолее разстоянието още по-бързо.
Вместо това обаче нещата се забавяха още повече, защото тестовете започнаха да стават все по-сериозни и изискваха по-дълбоки познания и по-сложно мислене. Скоро той срещна още шими, запътили се в обратната посока. Очевидно сега им беше забранено да разговарят с него, но те многозначително се облещиха. Телата им бяха мокри от пот.
Разпозна неколцина от отпадналите. Двама бяха професори от колежа в Порт Хеления. Други бяха учени, работещи по Програмата за екологично възстановяване на Гарт. Започна да се притеснява. Всички тези шими имаха сини карти — сред най-умните! Щом те се бяха провалили, трябваше да има нещо извънредно нередно. Сигурно тази церемония не беше повърхностна, както празненството на титлалите, за което му бе разказала Атаклена.