По челото на Гейлит изби пот. Единственото, което трябваше да направи, беше да ги обвини. Дори само да намекне за това!
Но мозъкът й се бе вцепенил. Сякаш изобщо беше забравил как да прави думите!
Загуба на речта. Разбира се. Губруанците бяха научили колко лесно е да наложат нещо на едно неошимпанзе. Човек навярно би успял да се освободи, но Гейлит разбираше колко безплодни са опитите в нейния случай.
Тя не можеше да разчита израженията на паякообразните, но някак си и се стори, че серентинът изглежда разочарован. Екзаминаторът отстъпи и каза:
— Продължете с хиперпространствения шунт.
„Не!“ — искаше да извика Гейлит, но от устните й се изплъзна само тиха въздишка. Желязната хватка стисна ръката й и тя не можеше да се освободи.
Точно тогава усети, че в ума й започва да се оформя образ — птицеподобно лице с жълт клюн и студени, немигащи очи. Никакво усилие не можеше да я избави от тази картина. Гейлит знаеше с ужасяваща сигурност, че й предстои да носи този образ със себе си до върха на церемониалната могила, а щом стигне там, заедно с Желязната хватка ще го прати нагоре, в овала от изкривено пространство над главата й, за да го видят всички, тук и на хиляди други светове.
Тази част от ума й, която все още й принадлежеше — логичната същина, сега откъсната и изолирана — разбра студената логика на плана.
О, човеците сигурно щяха да заявят, че направеният днес избор е измама. И навярно повече от половината от клановете в Петте галактики щяха да им повярват. Но това нямаше да промени нищо. Изборът все пак щеше да важи! Алтернативата би дискредитирала цялата система. В момента звездната цивилизация беше под такова напрежение, че не можеше да издържи на допълнителен натиск.
Всъщност много кланове можеха да решат, че около малкото племе на вълконите вече е имало достатъчно неприятности. Независимо дали бяха прави, или не, мнението на мнозинството щеше да наклони към ликвидиране на проблема, веднъж и завинаги.
Гейлит изведнъж осъзна всичко. Губруанците не искаха просто да станат новите етапни спътници и „закрилници“ на шимите. Те замисляха унищожението на човечеството. А постигнеха ли това, собственият й народ щеше да е свободен за осиновяване и тя изобщо не се съмняваше как щеше да стане това!
Сърцето й биеше силно. Тя се помъчи да не завие в посоката, в която я водеше Желязната хватка, но напразно.
„Нека да умра!“
Животът й нямаше никакво значение. Така или иначе, те сигурно бяха планирали „изчезването“ й незабавно след церемонията, за да скрият следите. „О, Всеблаго и Ифни, повалете ме сега!“ — искаше да изкрещи тя.
В този момент думите се върнаха. Думите… но те не бяха казани от нейния глас.
— Спрете! Извършена е несправедливост и аз изисквам да бъде проведен разпит!
Желязната хватка изруга и пусна ръката й. Дори само това я накара да се зарадва. Чуваше се гневното крякане на губруанеца и изненаданите „ийп“ на шимите. Някой — Микаела, разбра тя — я хвана за ръката и я обърна.
Нощта вече се беше спуснала напълно. Разкъсаните облаци бяха осветени от ярките фарове на могилата и от бурния, святкащ тунел от енергия, който се оформяше над изкуствената планина. В студената светлина на предните фарове на въздушната кола самотно неошимпанзе в покрита с прах официална роба приближаваше от последния пункт. Изтри потта от челото си и решително закрачи към тримата изненадани сановници.
„Фибен — помисли си Гейлит. — О, Фибен, недей да ходиш важно! Опитай се да си спомниш протокола…“
— О, Фибен! — въздъхна тя. Вече можеше да говори.
Желязната хватка ръмжеше, но новопристигналият изобщо не му обърна внимание, а само погледна Гейлит и й намигна. Тя се смая: жестът, който някога я беше вбесявал, сега накара коленете й да се разтреперят от радост.
Фибен застана пред тримата сановници и ниско се поклони. После, с почтително стиснати пред себе си ръце, зачака позволение да заговори.
— … безчестно, непоправимо, недопустимо прекъсване — забумтя преводачът на губруанеца. — Ние изискваме незабавно отстраняване, порицание, наказание…
Звукът внезапно прекъсна, защото Великият екзаминатор протегна една от предните си ръце и изключи преводача. После изящно пристъпи напред и се обърна към Фибен:
— Младежо, поздравявам те за това, че успя да стигнеш дотук съвсем сам. Твоето изкачване предизвика голяма част от вълнението и необичайността в тази най-паметна от всички известни досега церемонии. По силата на резултатите от тестовете и другите ти постижения ти заслужи мястото си на този връх. — Серентинът кръстоса две ръце, наведе предната част на тялото си като в поклон, изправи се и продължи: — А сега можем ли да приемем, че имаш да направиш оплакване? Достатъчно важно, та да обясни толкова рязък тон?