Фибен се отказа от юмруците и стисна Желязната хватка за гърлото. Да видиш ти сега!…
Земята под тях пулсираше, небето тътнеше и ръмжеше. Чуваше се грачене и бърборене на десетки езици. И все пак Фибен слушаше единствено дали дъхът прониква през гърлото на противника му… и усещаше само бесния пулс, който така отчаяно копнееше да прекъсне…
И тогава нещо сякаш избухна в черепа му.
Сякаш нещо в него се беше разпукало и пръскаше ярка светлина. Заслепен, Фибен първо си помисли, че условникът или някой губруанец го е ударил изотзад по главата. Но блясъкът не се дължеше на сътресение. Болеше, но не по този начин.
Фибен се съсредоточи върху най-важното — да държи здраво все по-отслабващия си противник. Но не можеше да пренебрегне странното произшествие. Умът му търсеше нещо, с което да го сравни, но не откриваше подходяща метафора. Беззвучният взрив беше някак си едновременно съвсем чужд и тайнствено познат.
Изведнъж Фибен си спомни една синя светлина, която танцуваше от радост, докато изстрелваше вбесяващи мълнии по краката му. Спомни си „смрадобомбата“, която бе принудила един надут дребен дипломат да избяга, забравил достойнството си. Спомни си историите, разказвани от генерала. Връзката между всичко това го накара да заподозре…
Галактяните прекъсваха многоезичния си брътвеж и се втренчваха нагоре. Фибен трябваше да вдигне малко глава, за да види какво толкова ги привлича. Преди да го стори обаче, се налагаше да се погрижи за противника си. Продължи да го стиска точно толкова, колкото да го държи на ръба на съзнанието, и чак като се увери, че Желязната хватка е безпомощен, вдигна очи.
— Ютакалтинг — прошепна Фибен, разбирайки източника на мисловното си объркване.
Тимбримът стоеше малко по-нагоре на склона. Ръцете му бяха широко разтворени, гънките на официалната му роба плющяха на бурния вятър. Очите му бяха силно раздалечени.
Пипалцата на короната му се развяваха и над главата му кръжеше нещо.
Един шим простена и притисна слепоочията си с длани. Някъде изтракаха зъбните пръчки на принг. Мнозина от присъстващите едва забелязваха глифа. Но Фибен за пръв път в живота си наистина кенира. А това, което кенира, нарече себе си тутсунуканн.
Глифът беше чудовище — титанично от отдавна трупана енергия. Същина на отлаганата неопределеност, той танцуваше и се въртеше. И после, без да предупреди, нещото се разпадна на части. Фибен почувства как то се понася покрай и през него — нищо повече или по-малко от дестилирана, неподправена радост.
Ютакалтинг изливаше емоцията, сякаш се беше взривила язовирна стена.
— Н’ха с урустуанну, к’хаммин’т Атаклена у’ттанна! — извика той. — Дъще, ти ли ми прати тези неща и така ми върна онова, което ти бях заел? О, колко интересно са се съчетали и умножили! Да изиграеш такъв чудесен номер на гордия си баща!
Силата му въздейства на всички около него. Шими премигваха и зяпваха. Робърт Онийгъл бършеше сълзите си.
Ютакалтинг се обърна и посочи нагоре по пътеката, водеща към мястото на Избора. Всички видяха, че там, на върха на Церемониалната могила, шунтът най-после е свързан. Дълбоко заровените двигатели бяха свършили работата си и сега над главите им зееше тунел, чиито краища блестяха, но вътрешността му имаше цвят, по-пуст от чернотата.
Той като че ли изсмукваше светлината и беше трудно дори да се разбере, че там има отвор. И все пак Фибен знаеше, че това е връзка в реалното време между този свят и безброй други, където се бяха събрали свидетели, за да наблюдават и отпразнуват тазвечерните събития.
„Надявам се, че Петте галактики ще харесат представлението.“ Желязната хватка прояви признаци на съживяване, но Фибен го прасна по главата и отново вдигна очи.
По средата на тясната пътека, водеща към върха, бяха застанали три несъразмерни фигури. Първата беше на дребно неошимпанзе — ръцете му изглеждаха прекалено дълги, а зле оформените крака бяха изкривени и къси. Йо-Йо се подпираше на едната ръка на Коулт, огромния тенанински посланик. Другата масивна лапа на Коулт беше сграбчена от малко човешко момиченце, чиято руса коса се развяваше като ярко знаме на вихрения вятър.
Невероятната тройка наблюдаваше самия връх, където се бе събрала необикновена група.
Десетина горили, мъжки и женски, стояха в кръг точно под полувидимата дупка в пространството. Олюляваха се назад-напред, втренчени нагоре в зейналата празнота, и напяваха ниска, атонална мелодия.
— Струва ми се… — каза почитаемият серентински Велик екзаминатор на Института по Ъплифт, — … струва ми се, че това се е случвало и преди… веднъж-дваж… но не през по-малко от хиляда еона.